Из "Дневниците" на Марин ГЕОРГИЕВ
ДНИ, РАВНИ НА ГОДИНИ
26.03.2023
Има дни, в които не ми се прави нищо и искам да се оставя на поривите на желанията. Да се излежавам, да си почета, да придремя. Днес ми е такъв ден. Но пак ми бе подяден от задълженията: трябваше да съпроводя жена си до ,,Лидъл“; да сготвя обяда: ориз с гъби, салата домати и краставици; да направя айрян.
Но така е при мен: препрочитам ,,Хладнокръвно“ па задремя, събудя се и пак се силя да чета, и пак ми се придреме; седнах да пиша последните си преживелици с коректорката, но се яви жена ми, хладилникът бил празен, като диабетик тя постоянно има пристъпи на глад; прекъснах текста по средата и не знам, ще мога ли да го продължа, но какъвто и да текстът, за мен тя е по-важна от него.
Е или И
Който познава добре фрагментите на Далчев си спомня за един, в който става дума за това как намесата на коректора превръща Кок в Ток в стихотворение на Лорка ,,Невярната съпруга“. Поетът винаги знае повече от граматика: коравият ѝ кок изрови / във тинята една трапчинка“ – толкова е силно любовното преживяване, особено за жената, че е направило вдлъбнатина. Но за коректора това е непонятно, за коректора логичното е същотода стори Ток-ът на жената – нали е остър и няма как да не дълбае, особено пък в такова меко и податливо нещо като калта.
Същото или подобно разминаване ми се случи с мой стих:
Струѝ, искрѝ косата ти смолиста,
потръпва – всяка стъпка ти издава.
Във втория стих коректорката е поправила тИ на тЕ, за нея е по-обяснимо, което е и по-банално, че всяка стъпка тЕ издава. Не е разчела смисъла, в който е заложена причинно следствената връзка, чрез която се обновява и ситуацията, и образът: издайникът не са стъпките, а потръпващата от тях коса (допреди нея не бях виждал такава породиста, полюшкваща се като храст женска грива!)
27.03.2023
Преводите от европейска, американска и латиноамериканска поезия от 60-те години на миналия век отхвърлиха завинаги монопола на съветския социалистически реализъм и разчупиха наслоените му вкаменелости в идеи, форма, търсения и промениха нашата завинаги.
***
Връщайки се назад във времето, в представата за Голямата любов, внушена ни от книгите, а и подхранвана от енергията на неопитната и затова склонна към въображение младост, седнал до жена си, днес си припомних как започнахме съвместния си живот – двама непознаващи се доскоро, тя – поразила ме от пръв поглед, а какво съм бил за нея – не знам, защото имаше доста резерви към мен, но вече прехвърлили младостта, почти примирени че можем да споделим живота си с някой друг – оженихме се набързо и в изпитанията, споровете, противоречията, неусетихме как голямата любов се изгради в движение, как всеки съвместен ден я проверяваше и утвърждаваше. Докато днес, седнали един до друг, отдавна седим един в друг, станали почти едно и също, в страх да не би да се отделим и единия да напусне другия!
А Голямата любов, за която бях чел и слушал – тя беше само една фикция, колко такива големи любови се срутиха пред очите ми; даже аз самият я бях изпитал през студентските си години и в един разговор в писателската станция във Варна, неочаквано и за себе си, изтърсих пред Петър Алипиев: голямата любов деца не ражда; имам записанаи датата, ще проверя и ще я добавя. Той толкова се впечатли от тази фраза, че вечно страдащ от липса на значима идея, написа и такова стихотворение – реторично, декларативно, нетипично за него – поетът, който внушаваше мислите си чрез пластиката; най-значимото в това му стихотворение е повторението, превърнато в рефрен: Голямата любов деца не ражда. Но поднесено по този външен начин, стихотворението, поне на мен, не ми въздейства художествено.
Силата на това изречение, равнозначно на стих, е когато е изписано само за себе си!
НЕ МЕ ТЪРСИ ПОВЕЧЕ
При
Болка предписвай
Себе си. Името ти е
Никола. То вече не
Означава нищо. Но
Може да бъде
Имплантирано на
Друг, още по-
Неподходящ.
Николай Заяков
Не ме търси повече – това ми каза Николай Заяков, когато му звъннах по джисема. Защо бе, рекох? – Остави се: Дима се разболя от рак, а след нея – и аз; от същия рак. Сега съм в болница.
И затвори.
Това ми е последния разговор с него.
Малко сред товапрочетох, че е починал.
Разболял се по-късно, отиде си по-рано: изпревари Дима.
Умира на 6 юли 2012 г. в с. Брестник, Пловдивско.
А от това село купувам вино близо двайсет години, знаех че Николай живее там, но никога не го потърсих.Не съм проявявал интерес да го посетя в дома му, пък и всеки път бързахме да купим каквото ще купим и да се приберем; и като не намирах време да го видя, питах какво прави: – "а, той ли, ами нищо не прави, ходи из селото, я в тая, я в оная къща, викат му "софраджията“; а Дима, лекарката, жена му, питах, тя какво прави – ами на нея й викат "просякинята“, като й хареса нещо у някого – иска си го“; демек – циганчува.
В Брестник попаднах за пръв път благодарение на Петер Юхас, трябва да е било 2003 – 2004 година, той ми показваше пътя, аз шофирах; после кого ли не съм водил в селото, "награждавах“ всеки, когото чувствах близък, да опита и да си купи нещо истинско: силно опипереното филе от рибицата на прасето, сплесканата и още влажна наденица, кайма (от месо, както казваше производителят) и вино (от грозде, както допълваше)– мавруд, каберне, мерло, малага, памид, (редовен клиент на червеното, преди коледните празници, бе актьорът Иван Андонов), както и незаменимо бяло или блага ракия; Митко, сайбията им, е човек отворен за света, природно умен и любознателен, започнал търговията си с месо, един от първопроходците на капитализма след 1990 г., в селото. Фирмата му е кръстена тъкмо от Николай Заяков, който го наричал месарят, а на унгарски това ще рече: Месарош. Странното, а може би и нестранно, е че Мавруд-ът пък го откри Петер Юхас, запозна ни и ни отведе в това хубаво село на един от склоновете на Родопите тъкмо той – унгарецът. А откъде пък Заяков знае как е месар на унгарски? Имал роднини, които навремето са градинарствали в Унгария, гостувал им е неведнъж. Заяков е балканджия, от село Врабево, Троянско, запомних името му, когато си купих и прочетох първата му стихосбирка ,,Въпреки“ – 1967 година, наредих я до силно впечатлилата ме ,,Присъствие“ (1965) на Николай Кънчев, а малко след това и до ,,Колкото синапеното зърно“ (1968) – три книги новаторски за времето си, с модерно, нетрадиционно виждане и поетика. Бил съм на 21 години, в подстъпите на студентството във Велико Търново: 1967 – 1971 г., (с годините Заяков потъна в себе си, затлачи се в разнородните си търсения, независимо от находките си, но въпреки това е не по-малко оригинален, а даже по-хомогенен от Биньо Иванов).
Днес не мога да се сетя за годината, нито пък да я уточня, но трябва да е било 1973 или 1974, малко след идването ми в София – есента на 1972 г., когато се запознах волно-неповолно с Николай Заяков. Рано-рано, на другия ден след като Иван Цанев бе спешно закаран и опериран в „Пирогов“ от спукана язва, след като направих всичко възможно да го видя — помня тръбичките, които излизахаиз носа му, и течността, която се стичаше в прозрачно найлоново пликче, с което завършваха, още с първия влак заминах за Пловдив, за да съобщя на родителите и брата на Малина какво е станало с него.
Бе зима, дали в колебливото й начало през декември, или в кишавия февруари, не помня точно; лютива мъгла, смазващо влажно, бодлив студ. За спалия-недоспал човек мъглата е продължение на съня, в който тревожността изостря усещането за студено. Пътем се отбих и в редакцията на местния вестник, ако не се лъжа „Комсомолска искра“, с главен, а може би зам.-главен редактор Николай Заяков. Бе ранен час, в редакцията нямаше никой, освен него. Казах му очудването си, а той "а-а, аз идвам рано, защото живея в Брестник и пътувам от там до тук и обратно всеки ден. Така запомних селото, но къде ти да предположа, че след много години и ще го виждам всеки декември вече две десетилетия. С цялата тревожност и ужасеностот станалото с любимия ми поет разказах на Заяков за случилото се с Иван. Посрещна го твърде равнодушно за такава вест. А аз си мислих, че и за Николай Заяков Иван е това, което е за мен. Не съзнавах, че има вътрешновидова борба, че изтъквайки така сакрално Цанев, пренебрегвам Заяков. Той се отнесе към страшното за мен студено, дори нещо подметна от рода на „какво толкова, ще се оправи“. Бях сиротен, нямах близък в София освен Иван и повече от това да бъда обичан изпитвах потребността да обичам. Заяков омаловажи онова, което за мен бе равнозначно на живот и смърт. Сигурно затова и Матросов се е хвърлил към амбразурата: спасявайки другаря в боя, косвено е спасявал себе си, живот за живот или смърт за смърт!
Тази равнодушност, равна на несъпричастност, бе видимият белег в поведението на Заяков и когато имах възможност да се срещам с него по-често, на почивната писателска станция във Варна в 1990, едно или две лета след това, когато бяхме политически съмишленици; той бе редовно на плажа, хванал за ръка внучето си, харизано им за отглеждане от майката – дъщеря ми, спомена ми, е в Италия (после научих, че е там с неясна професия). С него бе и жена му Дима, многовъзпяваната му голяма любов от "Въпреки“ – лекарка, родена и останала в родния Брестник завинаги и пак завинаги закотвила и Николай. Тя не се сещаше за внучето – баща и майка му бе Николай, с все онази модна прическа от 60-те години, видима на корицата на първата му книжка; прическа, вече станала демоде, но която той не бе променил, напротив – поддържаше я, дори бе прибавил една опашчица над врата си – белегът на 80-те. А двете бе кръстосал с модния знак на 90-те – на едното си ухо бе окачил обеца.
С какво ли Дима така го е привлекла и обсебила, се питах, защото така се случи, че едно лято прекосих цялата троянска котловина – едно от райските места на България, минах и през неговото Врабево, в което, казвал ми е, баща му карал старините си, отказал дори изкушенията на прочутата троянска сливова и минал само на чай от планинските билки. Дима бе общителна, напориста, дори безцеремонна, винаги с едни гърди напред. И въпреки това – мъжкарана. Той – с изпито и слабо правоъгълно лице; такива са лицата на хора, които могат да поглъщат много храна, без това да им се отрази и най-малко. Лице бих казал отегчено до безизразност и с подобни, прилягащи му очи, в които колкото и да надничаш, нищо повече от непомръдващ поглед няма да видиш. И Дима, и Николай бяха активисти на СДС, после на ДСБ, даже съм чувал от Николай, че е бил в лична и редовна интернет кореспонденция с Иван Костов.
Политическите ни пристрастия бяха основата, на която се сближихме, за литература никога не сме говорили, той някак си бе недостъпен и на тази тема, по поведение твърде непоетичен и непредразполагащ към такива и поради това никога не си го позволих, той сякаш бе отстранен от нея, сякаш не той, а някой друг я пишеше. Но съхранихме и двамата взаимната си лоялност, без да се доопознаваме като поети.
На честването на седемдесет годишнината на Иван Теофилов в Пловдив бе и Николай, (бях с жена си, нарече я буля Мариница), дойде единствено при мен, и аз не знам защо, лицето му все така безизразно и отегчено, със застинал поглед, дори и когато е усмихнат, направихме си обща снимка; Николай дойде и на премиерата на "Патриархат“ на Георги Мишев (11.06.2008) в къщата с музейна експозиция от картините на Георги Божилов Слона, бе с Дима; като дойде ред за снимка, тя бързо го измести и застана на челно място, прегърнал съм го, но фотографът не го е хванал, вижда се само част от ръката му:
Трябваше да минат още четири години до последния ни разговор. Съкрушаващ и смразяващ, с яснотата на онова, което му се бе случило и със съзнанието му за това, което му предстои. Със същото равнодушие, с което приемаше повратите в чуждите съдби, се отнесе и към своята. Отчужден от поезията си, сякаш бе две различни личности, бе отчужден и от собствената си Съдба.
Друг, подобен нему, не помня!
26 – 27.03.2023
28.03.2023
Кошерът на днешната литература е пълен с търтеи. И тук-там – някоя медоносна пчела… Красимир Дамянов – златна пчела. Свръхчувствителен, напрегнати, сгъстени, припрени изречения, като говора му. Непосредствен като дете. И като дете чист.
***
Книгите, които Кадийски си самоиздава: постоянно се оглежда как изглежда.
***
Може да е случайност, но е факт: двама души от моето семейство живеят в центъра на столицата, на един и същи булевард - ,,Патриарх Евтимий“: аз, Марин Георгиев, син на Георги Маринов и Мария Пенкова от село Биволаре и внукът им Аспарух Стоянов – сина на брат ми Аспарух.
29.03.2023
КАКВОТО И ДА Е
Никога не сядам да го напиша, ако не ме е повикало…
***
От два дена чета "Hispania“ на Красимир Дамянов, надарен писател, надарен и с много повече знания, способности и умения от мен. А е преживял по-страшно, а и заплатил по-страшно, сътресението, което още изживяваме след 10.11.1989 г. То какво сътресение – направо бе земетресение, по-всеобхватно от скорошното в Турция, защото обвзе цялата ни държава и още продължава; продължава пренареждането от държавен в частен капитализъм, от една цивилизационна принадлежност – в друга (лично аз предпочитам рационалния Запад пред автократичния Изток), от едни правила – в други, обратни на предишните. Това е също революция, макар външно да протече мирно, но, убеден съм, жертвите са много повече, и то физически, а последствията – обезлюдяването, запустяването, емигранството и демографския срив, който не знам дали някога ще се възстанови, е май непознат досега в историята ни.
И като се върнах назад, към онова, което аз преживях, рекох си: имал съм късмет. Голям късмет! Само той ме е спасил, защото през това време съм вървял слепешката, разчитащ на интуицията си, с налучкване, но това не е било съзнателно, целенасочено, ставало е в движение, тя ме е движила и насочвала, и, слава на Бога!, дарил ме е с енергия да премина през препятствията сравнително леко, за разлика от мнозинството българи. Сещам се неволно за разказваното през детството ми на село за Илия Гъбаря, който бе пазач на складовете с храни в съседното село Долна Митрополия. След свършване на смяната редовно и задължително се запивал и си тръгвал за село. Но да се стигне до него, трябваше да преминеш Вита и чак тогава да навлезеш в землището на Биволаре. По-преди това ставаше през бента, спомням си че татко, който също работеше в Долна Митрополия, шофьор във Висшето-военното училище,,Георги Бенковски“, в сезоните с придошлата река носеше със себе си и кокили, за да прегази прелелия бент. Но в годините на Илия Гъбаря вече беше построен въжения мост – две опънати стоманени въжета от единия до другия край, отстрани пак две въжета с перпендикулярни им жилави телове, които служеха за парапет, а между долните две успоредни въжета – наредени, пак перпендикулярно и нагъсто, здрави букови дъски; мостът застрашително се люлееше и първоначално всеки стъпващ на него се стъписваше, като пред ескалатор на днешен супермаркет, после се задържаше за двете странични въжета, разпънат почти като Исус, поспирваше да свикне с люлеенето и да намери изгубеното си равновесие и после бавно, лека-полека, с кандилкането на пияница, стъпка по стъпка, да мине на другия бряг. А какво е било на Гъбаря, който действително бе пияница, всекидневен, всеки път преди да се прибере. Разказваха, че коленичил в началото на моста, прекръствал се и се питал: - Боже, как ще премина? Но с пълзене, на четири крака, криво-ляво стигал другия край. Преминел моста, пак се прекръствал и не само благодарял че е успял, но и се чудел как е станало.
Та и моят преход от началото на 90-те години та до края на 2002 ми прилича на преминаването на Гъбаря по несигурно люлеещ се въжен мост.
Боже, благодаря ти още веднъж!
Макар, че и след 2002, та до днес не беше, а и не е по-лесно.
Но сигурно това е Животът – истинският живот!
СУТРИН
Все още уморен от съня, все още излежаващ се и в омарата на дрямката чувам бързите, ситни, почти безшумни стъпки на дъщеря ми и бавните, тежки, сякаш едва отлепващи се от пода, на жена ми и притъпеният тракот на тътрещите ѝ се чехли.
БЪЛГАРСКИ (А САМО БЪЛГАРСКИ ЛИ) ПАРАДОКС
90-те. Тези, които бранеха със зъби и нокти т.нар. лява идея и ценностите, завещани от комунизма (напр. Гранитски) станаха капиталисти, реално десни, а ние – защитниците на дясното – леви маргинали с минимални пенсии. (напр. Аз).
Гранитски още брани своите. Аз – също.
Той става все по-богат.
Аз – все по-беден.
Но дали това е резултат на идеология?
Мисля, че не. Това са вечните два антипода, вечните две типологии, които във всички времена водят до един и същ резултат: спазващите "моралният закон вътре в мен“, според Кант, и нарушаващите го, под все така недостижимото ,,звездно небе“ над нас.
АКО Е ТАКА
ДС дирижираше и дирижира целият процес след 1990 г.
И въпреки това не успя да ме елиминира цели 12 години,.
Излиза, че съм доста добър играч.
А ако имаше нормални условия за бизнес, то аз щях да осъществя целите си напълно и никога повече нямаше да драскам това-онова и да четете, каквото четете.
ТЕРСЕНЕ ЧОВЕК
В деня, в който намерих писмото на Ивайло Петров (04.05.2011), намерих и това писъмце на Ефрем Каранфилов.
Той ми бе няколко години главен редактор в "Литературен фронт", нещо повече - той ме и назначи (описал съм случая в "Записки на слугата"). Назначи ме, според мен, без да съм му симпатичен. Назначи ме, защото го принудих. Бивш царски офицер, видял и патил-препатил след 9.09.1944, на тези неща не обръщаше внимание; вгледан в миналото, в чутовните му герои, пишеше си книгите и някак си отгоре-отгоре изпълняваше задълженията си; знаещ, че постът му е формален, временен, че е данък на конюнктурата и компромисите, които е направил.
Забеляза ме, когато през 1981 г., издадох прозата си "Праг", подарих му я с автограф, така се правеха тогава нещата (извика ме почти на едночасов разговор, и това е описано), а съвсем ме "забеляза", когато направих редакторски гаф и пуснах есето на Венцислав Начев за 3 март; от това есе комай пострада повече Ефрем, отколкото аз. Правоверни писатели "сигнализирали" в ръководството на СБП, то извикало Ефрем и от немай-къде той ме наказа с мъмрене. Но правоверните бяха не само повече, но и все по-старателни: отнесли-донесли се и до Съветското посолство; въпросът стана не само дебел-солен, но и "международен"; извикали Ефрем в ЦК и му наредили да ме уволни. А той (значи, съм му бил вече симпатичен), като писател от старата гвардия, формирана преди 1944 се измъкнал юридически: кодексът на труда не позволявал за едно провинение провиненият да бъде наказван два пъти; аз вече го наказах, казал им Ефрем.
Тогава Левчев - председател на СБП - измисли нова "законодателна" формула: преместват ме с щата ми при Вера Ганчева, вярна негова дружка, в изд. "Народна култура", на което тя бе директор.
Но и това не стана - тя ме не пощя.
Времето бе по-бързо, дори нямаше време да излекува раните, които ни нанася, събитията течаха ускорено, пришпорени от перестройката; трябваше да се спасява властващата върхушка и капиталите ѝ и аз станах маловажен случай.
Всичко това знам от самия Ефрем, който, смеейки се, ми го разказа един ден и оттогава ме нарече... Как - ще разберете по-надолу.
Писъмцето му, написано на ръка с къдрав, окръглен калиграфски почерк, е за стихосбирката ми "Показалец"; Ефрем от няколко години вече не бе главен - случаят стана повод да си разчистят сметките с него; затова и той ме наричаше на шега враг; срещнеше ли ме, поздравяваше ме отдалеч широко усмихнат: - Здравей, мой враг!"; дори на една от книгите си, която ми подари, така ме е определил и в автографа си (трябва да я потърся).
Запазихме добрите си отношения и след промяната; аз бях вече на неговото място - оглавявах продължителя на "Литературен фронт" - "Литературен форум". Виждам го прегърбен, остарял-побелял, да завива от "Царя" по днешния "Левски". Засмя се, подаде ми ръка; не по-малко радостен бях и аз. А той - пак: - Здравей, мой враг!
Това ни остана като отмъщение към комунизма, който все искаше да противопостави, раздели и смрази хората.
А нас направи приятели!
Зависи от човека!
Бог да прости Ефрем Каранфилов!
06.05.2011, Гергьовден
