Марин Георгиев е писател, преводач, журналист. Автор е на повече от 20 книги - поезия, проза, литературна критика, преводи. За принос в документалистиката се смята романът му разследване за Никола Вапцаров "Третият разстрел" (1993). За заслуги в популяризирането на унгарската култура авторът получава четири отличия на Унгария: "Про Култура Хунгарика" (2001), ордена на президента на Унгария (2016), международната награда почетна сабя "Балинт Балаши" (2018), а през 2019 г. става пръв чуждестранен носител на наградата за поезия на Фондация "Йожеф Уташи".

SKIF публикува за първи път откъс от ръкописа на Марин Георгиев "Позволих си свободата", предоставен от автора. В него се разказва за в. "Литературен фронт", преименуван на "Литературен форум".

 

 

Из тайния живот на Румен Драганов

 

"Ние не се избираме случайно един друг. Ние срещаме само тези, които вече съществуват в нашето подсъзнание.”

  Фройд

 МАРИН ГЕОРГИЕВ

Както всеки път, когато сядам да пиша, обзет съм от неосъществимото желание да разкажа всичко наведнъж и веднага. Но човешките възможности имат предел, уталожват порива и определят реда: едно по едно.

За мен, пресния-пресен зам.-главен редактор, като знамение един ден се изсипа в редакцията на вестника екипът на Балкантурист, предвождан от директора му Александър Спасов. Кои бяха? Самият директор, главният счетоводител – с юначни мустаци и дяволит вид по име Ангел, Румен Драганов, Владимир Грубчев и ефирната русокоса дива Дора Атанасова, завила коси в кок, която все още се изчервяваше. И пак за мен – тяхното идване не бе безкористно – задаваше се новият властник СДС, а главният ни редактор Марко Ганчев бе депутат от тази политическа сила. (Бизнесът винаги се е прикотквал около властта.)

А както накрая се оказа: в дъното на всичко лежеше вездесъщата Cherchez la femme.

Едно и също ни напътстваха – и самаряните от Балкантурист, и председателят на писателския съюз Кольо Георгиев: правете фирма! – чудодейното, непознато дотогава лекарство, което ще ни спаси и извади от кризата. Правете, но никой нищо не правеше. Ние знаехме да правим вестник. Бяхме свикнали да ни дотират, даже не се питахме откъде, и чакахме поредния транш от благодетелния Балкантурист

Ама един ден и това свършва.

И засуках ръкави...

Съдбата така бе решила, че цяло десетилетие от живота ми мина в приятелско сътрудничество с Румен Драганов; аз и досега, колчем го видя, сякаш съм в онова време и изпитвам същия порив за общуване и съвместна деятелност, както някога; той е по-обигран човек от мен, показва сходни реакции, но интуицията ми подсказва, че те не са както тогава; това обаче не ме интересува: за мен миналото е непокътнато и толкова живо, че още ме облива с лъчи и сгрява и настоящето ми. Важно е за мен какво е, пък неговото си е негово. Не се кося, а заставам изцяло зад стиха на поета, когото моите зложелатели ми приписват, че отричам: "Зная свойто място във живота / и напразно няма да се дам!“

Но аз не мога да се дам, дори и да искам: вече нямам време да се давам…

(Чунким пък някой ме е поискал).

Неизчерпаем ентусиаст и търсач, обръщащ всяко нещо от тук и от там, лице и опако, да не би нещо да не довиди. Тъй го видях. В 1990.

Тогава не бе така побелял и наедрял, а слаб, с щръкнали като радари уши на любознателник и всезнайник, който дразни привичното и особено ония, които искат да минат между капките, буди, предизвиква, а на мен показа неподозиран свят за действие. Единственото, като константна величина, и тогава, и сега, е, че беше пак с очила, бляскаха светкавично, като пронизваща мисъл, когато се разпалеше и я изречеше. Сякаш да илюстрира това, което ставаше в главата му. Можеше да говори до безкрай по всичко и сякаш знаеше всичко за всичко. Един български Homo Ludens. Той бързо се намести и дори прочу в нашия свят – на писателите, които искаха промяна, станахме съратници (или така си въобразявах), често бяхме заедно и мен ми бе хубаво от това.

Тогава той дори не беше доктор хонорис кауза на УниБИТ…

В близо десетгодишното си търкаляне из редакциите бях разбрал, че моето ниво на компетентност е зам.-главен редактор. И скрито си мечтаех за това до 1989, преломната. И на 01.04.1990, малко преди 9 април, рождения ми ден, мечтата  стана реалност и не съжалявах, че нямам мечта.

А ако Иван Гранитски, завареният дългогодишен зам.-главен редактор не беше направил опит за преврат, който превърнах в неуспешен, никога нямаше да се сетя да приватизирам органа на СБП Литературен фронт и да стигна до равнище, което не исках, от което си нямах понятие, но ми наложиха времето и обстоятелствата – управител/директор на фирмата, издаваща вестника, вече преименуван на Литературен форум. (Най-после и Гранитски да направи нещо полезно за литературата). Тогава, 01.04., но 1992, не, не беше първоаприлска шега: Общото събрание на ООД-ето, за чиято регистрация положих неимоверни усилия, избирайки ме на този пост, избра Румен Драганов за председател и той, поне според мен, се гордееше с това. Чувстваше се продължител на традицията, подхваната от семейството на съпругата му Теодора Драганова много преди 9 септември 1944 г.: да подкрепят българските писатели.

Да му се чудиш на акъла на Румен – изпатил си от писател (Богомил Райнов), пак се омешваше с писатели. Сякаш, правопропорционално на количеството им, да умножи и патилата си.

И на сън не би му дошло на Румен, но той стана причина да вечерям у Богомил Райнов.

Никога не съм се чувствал така свободен, както през 90-те години на миналия век. Лошото старо не бе си напълно отишло, лошото ново още не бе напълно настъпило, по чудесната формула на Игов. Хората сме най-решителни във времето на надеждата – отдиха между изпитаната диктатура и мечтаната, неизпитана демокрация.

Трябва да е било началото на 1992 г. Тончо Жечев бе главен редактор на списание Летописи (преименуваното Септември), аз – директор на Литературен форум (преименуваният Литературен фронт). Звъни ми той и ме пита мога ли да намина към него. За теб, винаги, казвам му и тръгнах веднага. Седалището ни още беше на Ангел Кънчев 5, а неговото – на площад Славейков.

Бе се мръкнало рано, уличните лампи светеха, вървях бързо, като с крила.

Като влязох в кабинета му, разбрах защо ме вика: Бих ли провел разговор с Румен Драганов да остави Богомил Райнов в апартамента на Руски 8, а срещу това Богомил ще му даде няколко картини на Пикасо...?! Бях толкова учуден, стреснат и дори очарован от себе си, че ми се доверява такова важно посредничество (кога пък узрях за него?!; до края на 1990 в йерархията бях избрал да съм зависим, а не да зависят от мен; зависимостта в реалността компенсирах с независимостта зад черепната си кутия). ,,Ти си приятел с Румен Драганов и затова се обръщаме към теб. Подробностите ще научиш у Богомил, кани ни у тях“.

Ето, така отколе се решават българските работи, помислих си. Знаех, че мисията ми е невъзможна, но с някакъв прастар инстинкт, де на шега, де на истина, подметнах на Тончо: 

– А ако работата стане, може ли за мен един мъничък Пикасо.

Само киселото зеле ми е вещественият материал, по новому артефактът, чрез който мога да установя сезона – зимата на 1992. Не помня приет ли бе, или се обсъждаше да бъде приет законът за реституцията (гласуван е от НС на 21 февруари 1992). 

Понякога и фантастиката става реалност: бях в дома на видния ни писател, страшилище за колегите си, който допускаше до себе си малцина.

То след 10.11.1989 много колоси свалиха маските си, гузните – омекнаха, станаха достъпни, дори прекалено. Така че благоволението на живия класик към мен си бе чисто меркантилно, скрит, но вече избил страх, че могат да му отнемат незаконно взетото.

В случая бе апартаментът му. Цялата внушителна сграда е построена от и е собственост на издателите на списание Икономия и домакинство, чиито наследници се оказват съпругата на Румен Драганов Теодора и брат й. Румен, който бе един от двигателите на създаващата се фирма е разправял в редакцията на какви издевателства го е подлагал Богомил. Едно от обвиненията било, че му се тропало и се наложило семейство Драганови да сложи корк под паркета, за да не пречи на твореца.

Дори само този факт ми стигаше, за да знам, че Румен няма да се съгласи на сделката, още повече че като страстен колекционер вече имаше творба от Пикасо, показвал ми я дори.

Но все пак отидох, защото кога друг път ще ида в дома на Богомил Райнов.

Той и красивата му държанка Соня ни посрещнаха и настаниха в хола на дивана. Заварихме един от изтъкнатите ни тогава медици, Александър Монов. Професорът току-що бе прегледал писателя и каза, дори пред нас, че той няма здравословни проблеми. Поразговорихме се малко на тема здраве и скоро след това той си взе довиждане с домакина и с нас. 

Като останахме насаме, Богомил, разположил се комфортно във фотьойла (дали не бе същият, в който го бе увековечил Светлин Русев в портрета, който видях на една от Общите художествени изложби в края на 60-те години), се разпореди да донесат вечерята. Поднесе я не Соня, а друга жена, домашна помощница. Вечерята се състоеше от свински пържоли с гарнитура от кисело зеле. Изненадах се и на двете: и на домашната помощница, и на пържолите – откъде има средства да поддържа соцстандарта си, когато 1990, 91, 92 бяха най-гладните години, а отгоре на това и пържоли – една от най-дефицитните стоки в месарските магазини. (Помня, че в детството ми на домашната помощница казваха слугиня, същата, която щеше да се възроди, ако СДС спечели първите избори, според сълзливото слово на поета Валери Петров, произнесено по БНТ.) Но като че ли най ме изненада архиселският атрибут – миризливото кисело зеле, и то в самия център на столицата!

Да, Богомил потвърди казаното от Тончо, че е готов да дари на Румен (Богомил го наричаше презрително, през зъби, "това ченге“) няколко картини на Пикасо от колекцията си, срещу което да остане в апартамента на баш централната улица в централния град на централно променящата се държава. Аз не видях нищо повече от хола, и то толкова, колкото ми даваше възможност позицията от дивана (струва ми се, че в дъното, отляво ми бе прозорецът, имаше бюро), но познавах добре апартамента на Румен (те бяха еднакви и на четирите етажа) и разбирах какво губеше Богомил, ако Румен откажеше Пикасо. 

Не можех нищо да обещая, въпреки пържолите. Обещах само, че ще говоря. 

Непонасящ натрапения си съсед и някогашен негов мъчител, който сега се оказа негов квартирант, Румен, разбира се, отказа.

А Богомил ме беше надценил.

Когато се отвори възможност за имот, пари, или въобще каквото и да е материално, в България всички стават селяни. Все едно дали минават за идеалисти, идейници, масони (за Богомил се мълвеше, че е масон). Селяни стават най-вече надменните към селяните граждани; стават по-селяни от нас, защото ние сме свикнали с малко, пък и сме се напатили и поради това сме предпазливи: и най-невинната ни материална придобивка се определя като алчност, постигната с хитрост; селянин е равнозначно за тях на хитрец. 

Ти, който и да си, имай едно наум: когато ти е времето да взимаш, не забравяй, ще дойде време и да даваш, да връщаш взетото надвзето, накрая винаги идва Ревизорът Възмездие. Помни! 

Но как да стане: толкова е замайващо, когато ти върви и се мислиш за успяващ, за късметлия и че си надхитрил живота и другите, че си повече от тях.

И двамата се наричаха ченгета: Богомил – Румен, Румен – Богомил. Но като заотваряха досиетата, отвориха само на заемалите висока държавна длъжност след 1990. А заеманите високи постове, включително и партийни допреди тази гранична година, като Богомил Райнов дори не закачиха. Помня, ставало е дума пред Румен за този тип хора в годините преди да го идентифицират*, питах го "Как може да водят двойствена живот, да са в постоянно раздвоение? Питах го не да го тествам, не защото се съмнявам в него, питах го като умник всезнайник, а той се усмихва изтънко, блестят хитровато очите му зад очилата: – Аааа, свиква се… 

Тия дни препрочитах анархиста и деятеля в македонските борби Петър Манджуков, разказващ за извършено от него убийство и разбрах от признанието му, че и с него се свиква. Та какво остава за едно раздвоение... Дори този тип хора стават нагло дебелооки, за да ни убедят че не само сякаш нищо не е било, не само че не им пука, но и че преди, и сега те са най-способните и че това им качество е по-важно от нравствената хармония и непокътнатата съвест. 

24 май 1992, коктейл в резиденция Бояна. За пръв път съм. Наблюдавам ли, наблюдавам. Петьо Блъсков е несигурен в това новопръкнало се мнозинство от бързо изпечени демократи, които доминираха. Може да е наивно моето обяснение за несигурността му, но за мен сега бе по-важно че е несигурен. Като излизащ мъчително от тежък сън, като току-що проглеждащ, той бавно се разстъпи към мен – единственият стар, от някога му познат, сред тези, които се лансираха, и почти всички повярваха, че са следващите дългооуправляващи. 

– Здравей! – плахо изрече самоопределящият се като честен частник и подаде чашата си да се чукнем.

Със звъна на моята чаша отвърнах на поздрава му.

Навел глава, Блъсков смутолеви това, което бе целта на оказаното ми внимание:  – Можеш ли да ме запознаеш с Йордан Василев (тогава главен редактор на в. Демокрация) и Димитър Коруджиев – (бардът на синята идея, както го определяха привържениците на СДС, на които той се отчиташе с ежеседмично есе в същия вестни). Имаме идеята – продължи Петьо –  да учредим журналистическа награда на името на Данаил Крапчев и искам да ги поканя за съучредители...

Какви хитреци, помислих си, искат да прикрият произхода си, престъпленията си; убийците искат да се легитимират като благодетели, но същевременно да изземат и всички символи, всички икони на жертвите на комунизма от подставените демократи или от другата, присъединила се част от тях, заспали поради некадърност или инфантилност готованци, некадърност преди 1989, която пренесоха и за след това. Около високите ботуши  на всяка власт, дори да е и с най-добрите и възвишени намерения, като глинеста кал се полепват мнозинството използвачи. И колкото повече тя се опитва да върви, накрая затъва, а ако поиска да продължи, поне като идея, трябва да се изхлузи от ботушите и да премине през калта боса. (Сигурно от подобен зор Иисус е проходил и по водата).

Помислих го това, но не е важно какво мислиш, а какво виждаш. Проследих рошавата наведена глава назад към раменете  –  снишени; към гръбнака – приведен и видях врата: беззащитен, мек бял врат, удобен или по-скоро копнеещ да бъде захапан – хищно и безмилостно, до кръв. Усетих се вълк, онзи вълк, за когото бях чул веднъж да разправя Николай Кънчев: когато вълците са в разпра, когато двуборстват, онзи, който е разбрал че е по-слаб, се навежда и източва врата си. Сиреч – признава се за победен; подава на силния най-беззащитното си място, там, където е аортата с пулсиращия живот, в който победителят може да впие зъбите си и да го прекъсне.

Но победителят не го прави. Доволно му е и само това, – че се е почувствал по-силния, че Върховният е той.

Но аз не бях вълк – бях човек: не се сдържах – захапах! 

(Колко пъти след първия път ми се налагаше същото и го правех с все същото хладнокръвие, без да ми мигне окото, защото това бе човешкото средство за оцеляване!)

Преди да проявя благородната си щедрост, подхванах темата за финансовите затруднения на един вестник, какъвто бе Литературен форум, че той не може да съществува по пазарната формула, защото има ограничен кръг читатели, не върви да е жълт и т.н. все думи, разредени със синкопите на препознатата, жалната песен... Блъсков тутакси се съгласи, дори подкрепи тезата ми. Да, така е, рече, наистина на вас ви е по-трудно, не сте конкурентни...

Бе настъпил моментът! 

– А не може ли ти като по-силен да ни подпомогнеш малко финансово чрез реклама. Примерно с 30 - 40 000 лева... Толкова ми хрумна тогава, толкова се осмелих да поискам в своята неопитност на просяк. (С опита и времето щях да разбера, че когато искаш най-трудното е да отмериш колко – хем да не е прекалено много да ти откажат, хем да не е прекалено малко, че да не ти свърши работа и да не ти остане и за после).

–  Става! Обади ми се другата сряда, каза Петьо и ми даде номера на телефона си.

Е, след всичко това как да не го запозная със светилата на демокрацията! Коктейлът за мен бе изчерпан; изчерпих до дъно чашата с вино, поозърнах се насам-натам и не видях друга плячка.

Можех да си тръгна. Тръгнах си,  облизвайки по устните си последните следи от вкуса на червеното вино. Дали нямаше и вкуса на кръвта?! Как може, питах се пътем, така несправедливо да свършват народните приказки: и аз бях там, ядох, пих и се веселих, по мустаците ми мед течеше, но в устата ми нищо не капна…

Прибирах се новоопознал се: не подозирах, а открих хищника в себе си – дремел си кротко и чакал своя час. Но той не ме стресна, не ме отблъсна. Напротив – радвах му се! Не бях го използвал никога досега, а вече бях почувствал яката му гърбина.

Как да не хвърлиш перото на съзерцанието и да не вземеш в ръце всеразсичащия меч на действието!

Блъсков устоя на думата си. Прие ме в кулата, една кръгла стая с много прозорци; най-важните гледаха на юг. Стиснал тежкия като ютия първообраз на днешните мобифони, при всеки вой на сигналната уредба  той час по час надничаше от тях към асфалта на Съборна, където бе паркирал една от тогавашните невиждани придобивки – новият си новеничък, лъскав Мерцедес. Като всяка рядкост, бе съблазън за нямащите, но още повече –  за новопръкналите се бандитските бригади от рекетьори, които тъкмо такива ценности крадяха срещу откуп; явно собственикът – честният частник, знаеше че незаконно придобитото незаконно може да бъде отнето. Но и в кратките паузи на безпокойството му, успях да се възползвам от благоразположението му и да увелича десет пъти сумата, която му поисках, – а и получих, срещу реклама  на вестниците му, 400 000 лева. (Сега си давам сметка, че тези пари, които тогава за мен бяха много-мноооого!, за него са били нищо. Инак би ли ги дал с такава лека ръка. Нима ги е дал от самарянство?!)

Кулата бе най-високата точка на сградата, в която се помещаваше тогавашната Първа частна банка – ъгълът на Съборна и Леге; в нея наивниците на социализма вложиха надеждите си в капитализма, за да бъдат ограбени. 

Божеее, колко лесен бе капитализмът при старта си, златен направо. И как не, като персонално се разпределяха държавните ресурси! 

То и сега държавата е главната кърмилница на най-"успелите“ милионери.

 Енчо Мутафов, лека му пръст, тогава главен редактор на Демокрация, веднъж се опита да ми държи сметка защо рекламирам вражеските вестници. 

Отговорих му:  

–  Те нищо не са ми поискали, засега само ми дават. А ти има ли къде да печаташ, без да те цензурират?  

– Има. И никой ми не пипа текста. 

– Е, тогава какво искаш?!

И той млъкна.

Рекламите стартират от бр. 26, 1 – 7 юни 1992, на 1 стр., са главите на вестниците 168 часа, 24 часа, Врабец и Диалог; така е и в следващия 27 брой. От бр. 28 отпада рекламата на Диалог; същото се повтаря и в бр. 29. От бр. 30 на 1 стр. е само 168 часа, а 24 часа и Врабец минават на 8 стр. Тази „формула“ остава в сила до края на годината. Отпадането на някое от изданията на пресгрупата или преместването от първа на последна страница не се отрази на уговорената сума. Дори в бр. 32 публикуваме разговор с П. Блъсков (въпросите задаваме двама с Владо Попов), онасловен „Тайната на червените пари“.

Рекламите излязоха и в началото на 1993 в няколко броя. От пресгрупата не бяха поставили никакви условия по списването на вестника. Дори ги поканихме на честването по повод стотния брой на Литературен форум; Блъсков дойде с Валентин Моллов,  в импровизираната анкета, публикувана след събитието, Блъсков споделя, че е било неочаквано приятно. Нямаше причини да не подновим сделката.

След големия успех на вечерята в ресторанта на ЦУМ (идеята бе на директора на Балкантурист Александър Спасов, който определи мястото и плати всички разходи) по повод нарочния юбилей, видели с очите си с какъв авторитет се ползва вестникът – присъстваха президентът, министър-председателят, министри, най-видните ни писатели – Румен Драганов и приятелите му Венци Димитров и  Владимир Групчев, вече и съдружници във фирмата, станаха още по-благосклонни да показват и  доказват подкрепата си. Споделих им идеята си за подновяване на договора и че е добре това да бъде съчетано с една вечеря. Вечеря ли – че това е най-лесното, възкликнаха те. Дори посочиха ресторанта, съдържател му бил техен приятел.

Обадих се на Блъсков, казах му деня, часа, мястото и го помолих да покани и Валентин Моллов, с когото бяха неразделни, както със сенките си. 

Нашите приятели поемаха не само разноските по вечерята, но и транспорта: Венци Димитров бе управител на фирма Херц Рентакар и с два служебни мерцедеса се отправихме към мястото на събитието. (На такива срещи винаги канех Васил и Владо, за да не се засегнат че ги пренебрегвам и да се чувстваме равни).

Помня ресторанта, мерцедеса на който ни качиха Румен и Венци, мълчалив, слаб и тънък като глист; препускаме по Цариградско, това е мерцедесът на Мобуто, казва Венци, брониран е и има хидравлично устройство, искаш ли да видиш, и нарежда на шофьора, купето се повдига, наддигаш се и ти, високо, високо над предишното, ставаш буен, по-буен със скоростта му, иде ти да викаш, самодоволен че вече си сред успелите, ти, който никога не бе блазнен за успех от този вид, а стоеше в кьошето, не искаше да си на първия ред, за да можеш да наблюдаваш, опиянен от наблюдението и доброволната, несъзната изява на характерите, сякаш спиралите на пружина, които се саморазгъват една по една. Помня, че не можах да отреагирам на питането на Блъсков и Моллов, защо не сме ги подкрепили, като ги нападат в синия печат. Напротив, бяхме, но не се сетих –  предната вечер бях пил, както преди, в предишния си живот на поет и бях махмурлия, със забавени реакции и мотилява мисъл. Като обеца на ухото ми остана тази вечер, след нея скъсах завинаги с бохемството и започнах да спортувам: Румен, след няколко години за кратко зам.-министър на икономиката и туризма и председател на комитета по туризъм в правителството на Софиянски дори ми издейства няколко безплатни карти за басейна, сауната и фитнеса на хотел Родина, където ходех няколко пъти седмично. Да, бях станал вече друг и бях изпълнил обета си след злополучната вечеря, макар и на чужда сметка. 

Може да няма безплатен обяд. Но безплатна вечеря има.

Истинската цена обаче й знам само аз!

Благословени времена, когато хората могат да бъдат и онова, което са бленували. Свободата развързва ръцете. Но тогава не знаех, че тя не е, което ти казват че е; тя е, което си си позволил. Без да си си всепозволил. Тя е онова, което си й придал от себе си. Рекоха отгоре към нас надолу: вече е свобода! И аз започнах да се държа като свободен, нали съм си наивен; ха сега да ви видя; видях ги: оказаха се роби!

90-те години с Румен бяхме почти неразделими, почти като Кирил и Методий от портретите им, сигурно неслучайно на някаква сбирка в НДК по въпросите на културата, на която цъфнахме закъснели, Петър Първанов, тогава заместник директор на баш директора Христо Друмев, приближи към нас и изрече: "Ето, така виждам аз нещата в новото време – до всеки писател и издател да стои бизнесмен“. Може би някои мислят, че Румен Драганов ме е заривал с пари?! Не, само веднъж ни подкрепи с няколко хиляди долара от Болкан холидейз, комуто бе станал вече директор. Но и аз бях предварително "платил“ за това. (Как – ще стане дума по-късно). Но не алъш-веришът бе важен между нас. Въпросът бе другаде: Румен ми бе по-ценен от парите с опита си и съветите как се достига до тях. Ех, парите... Мразя ги пущините, като знам как се постигат и спечеля ли ги, повече не ме интересуват. Никога не са ми били лесни, но постигна ли ги – хвърлям ги щедро на потребностите, на нуждите, така както майка ми хвърляше житни зърна на изгладнелите кокошки: – На! Кълвете. Да се ненакълвете…

 Най-много пари привлякох за фирмата, когато нищо не разбирах от бизнес и когато вече познавах и кътните зъби на занаята от кого и как да ги взема; съвпадна с началото – 1992 и с края на управителската ми кариера 2001 – 2002 г.

Но за първия удар: в края на 1992 имах печалба над 980 000 лв., при това бях раздал 13-та заплата на 16 души служители, бях купил (със съдействието на Румен, от фирмата на Венци Димитров) лек автомобил Пежо 205 (произведено 1990 г.) за над 140 000 лева и пак имах такъв голям артък. Не знаех как да скрия печалбата, да не я глътнат данъците и да имам пари за началните критични месеци на следващата година; инстинктът ми подсказваше че тъкмо за тях трябва да заделя резерв. Обърнах се към Румен. Ще ми ги дадеш, каза, а догодина ще ти ги върна. Сторих го (висша форма на доверие), сключихме сделка и прехвърлих парите при него. Той купи рулетките на входа на магазина, бившият Минерал сувенир (служиха му повече от десетилетие), а аз в началото на 1993 г., имах свежи пари. Инвестирах ги в компютри, ксерокс и факс и създадох цех за предпечатна подготовка, чрез който не само издигнахме полиграфическото равнище на вестника – застъпих тезата,, че не е конкурентен с т.нар. тогава висок печат и че трябва да минем на офсетов, както са модерните 24 и 168 часа, и Труд, отгоре на това и печелихме: извършвахме предпечат на в. Македония, на книги и пр. Тази промяна не бе лесна, защото тогавашният отговорен секретар на вестника – Г. К. Кирилов бе против, било по-евтино да я караме както я карахме, но аз знаех че евтиното след време излиза скъпо.

На Пежо се возех, Пежо купих за фирмата и Пежо шофирам от есента на 1998 , когато се осмелих на петдесет и две години и половина да изкарам курсове за шофьор. Пежо бе и личната кола на Румен, с което ни разкарваше из България при организираните от мен срещи на вестника, (а от 1994 г., и на новосъздаденото Сдружение на българските писатели) с местни писатели и бизнесмени. Ще спомена някои от маршрутите: да Банско, градът в който ме преследваха и дори нападнаха. Тъкмо заради това организирах гостуване на вестника. Тук сме с Румен, Георги Мишев и банскалията Костадин Икономов, за кратко министър на земеделието и горите в правителството на Софиянски и в началото на правителството на Иван Костов. Снимката е от 1994 г.:

 

Пътуване до Силистра и обратно – юни, 1995 г., бяхме заедно с Георги Мишев, тогава, на връщане, Румен лансира идеята че трябва да помогнем на президента Желев, който е в слаба позиция – и това стана); пътуване до Велико Търново, пак 1995, този път в Пежо-то бях с Вера Мутафчиева, за среща на Сдружението в университета; на връщане се отбихме в Боженци, Вера искаше да види мястото на родната къща на баща си; открихме го – само куп безразборно разхвърляни камъни. 

 

Боженци 1995, Вера Мутафчиева и Теодора Драганова, отзад – авторът

 -------

Идея на Румен бе да превеждаме и публикуваме статии от западния печат в областта на литературата и културата, абонира ни за две немски списания: Меркур и Шпигел (с големи кандърми убедих жена си да преведе от него спомените на личния лекар на Мао Дзе Дун, два месеца, че и отгоре течаха от брой в брой на последната страница, а Тончо Жечев ми споделяше, че като вземе вестника, първо от тях започва). Пак Руменова идея  бе и създаване на Клуб Литературен форум (1992), за председател избрахме Георги Данаилов, (имах основа след две години да създам и Сдружение на български писатели); Румен ни предостави и постоянен терен за срещи-разговори – кафенето, което бе отдал под наем: то прекъсваше дейността си за няколко часа, а той компенсираше загубите му, като поемаше и разходите за всичко, сервирано по масите – от кафе и чай до уиски (само уиски) и безалкохолни напитки. Той ми бе рамо и през ранната пролет на 2008 г., когато организирах честване на 85 години от рождението на Ивайло Петров: помолих го да  рамкира картините на Ивайло, част от които познаваше и от които закупи, така го подпомогна финансово в най-тежките две-три години след 1990; исках, наред с издаване на вестника в негова памет, на том  с избрани негови текстове и връчване на награда на негово име да направя и изложба от негови картини. Сумата, която вложи Румен, а всъщност подари, бе малко под 2000 лева (малцина знаят, че през 90-те години Румен бе запален колекционер на творби на живописта и скулптурата, как е сега – не знам). Предложих му да напише, и написа, оригинален текст за Ивайло и понеже ми хареса, сложих го на първа страница. 

Гардън клуб, престижният ресторант на завоя на трамвай № 5; колко обичах да ходя в него, аз – новоизпеченият бизнесмен от посткомунистическото време. Изрядна кухня и обслужване, на фона на отбрана с вкус тиха музика. (По-късно щях да науча, че това е персонала на бившия стол на ЦК на БКП и да разбера, че съм блаженствал царски по бекапецекарски!).

Със съпругата ми и поета и приятеля Георги Белев

-------

Гардън клуб – мястото на сделките. Тук виждах много от политиците, депутатите, съдиите, банкерите и бизнесмените, ласкаех се че у нас е станало по-справедливо и ето – дори и аз, неукият за техния свят, с труд, с учене и пот съм сред тях. Гордеех се, че тук мога да дам така наречения работен обяд! Отде пък ми хрумна да събера тогавашните лидери на СДС на среща с писателите от нашия кръг, все пишман седесари, да им отворим очите колко важни са медиите, вестниците, че трябва да инвестират в тях. Успях да доведа даже бившия министър на вътрешните работи Богомил Бонев, забрах го от Батенберг, до входа на градинката зад мавзолея, където го срещнах случайно. Не дойде само Костов, чрез когото уреждах присъствието им – имал проблем с язвата; и досега не знам това причина ли бе или повод да не присъства; изключително самоотвержен се оказа Илко Ескенази, поканих го в последния момент, два-три часа преди вечерята, случайно го засякох в един от коридорите на парламента: той отвори едно мъничко тефтерче, огледа го ред по ред и ми изчете програмата си за деня; късно, след предвидения час на срещата ни, каза че е поканен на коктейл в английското посолство, но ще гледа да се измъкне по-рано и да дойде; и вкара в дневния си ред и нас. И трябва да кажа че дойде, дойде почти навреме, а после лобира пред директора на Каменица и наистина получих пари за вестника, ходих чак до Пловдив.

Кои бяхме: от писателите помня Ивайло Петров, Георги Данаилов, Димитър Коруджиев, Станислав Стратиев, Георги Мишев, Атанас Свиленов, тогава и главен редактор на вестника, и Вера, винаги с нас бе Вера – мъж с мъжете, никога жена с жените, а понякога по-мъж от мъжете. От политиците Филип Димитров (все още лидер на СДС), Йордан Соколов, Стефан Савов и разбира се политичният неполитик Румен Драганов, който нямаше как да не се изкаже, а и да плати вечерята. Изказаха се още Ивайло, Свиленов, Георги Мишев и дори аз – организаторът, защото много ме възмути отговорът на Филип Димитров: – Господин Георгиев, когато имате някакво мероприятие, звъннете ми и ми кажете че трябва да присъствам и аз ще дойда. Отговорих му: – Това са глупости. Вие трябва да имате прессекретар, който всяка сутрин да Ви докладва културната програма за деня в столицата и да Ви посочи най-важното, на което да бъдете. Нямаме никакви медии. Засега държим монопола само върху изданията за литература – имаме три вестника: Век 21, Литературен вестник и Литературен форум. Но те са за тесен, специализиран кръг читатели.

Разбира се – нищо не стана; само дето ядохме и пихме най-престижното от менюто.

(А политиците въобще не си даваха сметка, а и не ги е еня, кой им плаща сметката!)

 

Какво ли си мислят онези, които смятаме че не заслужават това, което получават?

Убеден съм: че го заслужават!!!

 

След като гостът на един от деловите обеди си замина, за да си отдъхна от него, позадържах се в Гардън-а повечко. На съседната маса двамина също бяха окъснели. Единият вдигна чаша за наздравица… Така се запознах със зам.-председателя на Върховния съд Румен Ненков – тоста му бе за книгата ми "Третият разстрел“. С времето се засичахме тук-там и неусетно се сприятелихме. На 28.10.2004  БНР съобщи, че тогавашният главен прокурор Никола Филчев е възложил да бъде изготвено предложение за възобновяване на делото срещу поета Никола Вапцаров и ще поиска отмяна на смъртната присъда срещу него. По този повод ме потърсиха двама души: журналист от Би Би Си, за да ме пита какво ми е мнението за присъдата, справедлива ли е, или не. Помолих го да ми звънне след няколко минути, защото в момента шофирам – в багажника ми се мъдреха петдесетина книги, които бях уговорил да продам на община Луковит. Бях вече аутсайдер, който се бори да припечели някой лев. Отбих колата при първа възможност; бе в паркинг за тежка техника; помня че при второто позвъняване давах отговора на питането между лемежите на булдозери. Не съм юрист, казах, за да формулирам присъди. Но щом изваждат само Вапцаров от списъка на останалите осъдени на смърт, излиза че те са осъдени справедливо, а само той не…

Обади ми се и Румен Ненков: шефът му Иван Григоров го запитал какво мисли по въпроса за присъдата; Румен отговорил – каквото и Марин Георгиев в книгата си.

Присъдата не можеше да бъде, и не бе, отменена.

 

Но и аз се изпедепсах: пак в Гардън клуб след няколко години цял президент хванах за мищюрия, изрежисирах вечеря с него и ръководството на ИПК "Родина“ и част от дълговете на Литфорум бяха опростени. А и вече можех да си позволя сам да платя вечерята, а не, както винаги, – Румен да поеме масрафа.

 

Кафенето, което Румен ни даде във владение, когато го поискаме  – тази комфортна, продълговата кутия, пълна със светлина! Тук организирах (цели две) срещи-разговори, които публикувах, с Иван Костов, (помня констатацията на един от участниците-слушатели, че въпреки разговора, Костов е успял да постави между нас и себе си фина непроницаема стена и да остане недостъпен), няколко с президента Желев, веднъж – с политика Александър Томов, после с ръководството на банка ДСК; тук бе спасен от закриване Унгарският културен институт, прицелил му се бе унгарският социалист и министър председател Дюла Хорн, но се спъна, и то къде – в това място на лукса. Сред най-трудните ми битки е тази с администрацията на президента Желев, за да стане срещата (11.10.1995) на президента на Унгария Арпад Гьонц с български писатели, 32 на брой, които му връчиха петиция да не се прекъсне една десетилетна културна традиция. Идеята бе на тогавашния директор на Унгарския културен институт Дьорд Арато, който ме помоли да организирам и срещата, и подписката, което не вярвах че мога да постигна, а той – вярваше. 

 

Предверието на кафенето Румен бе отдал на фирма за дамско облекло. Как ли охранителите на Гьонц и Желев са се провирали из тесните криволичещи лабиринти между металните стойки, претрупани с накачени рокли, блузи, костюми, ризи! Но провреш ли се – и си в място уханно, блажено, злачно; стена-витрина не само те отделя от градския свят, но те и въздига над него; отдолу – лутащи се и сякаш търсещи път към себе си хора; а тук светлина, хиперболично я уголемяват и разпръскват бездънни огледала, тя сякаш извира от пода, тавана, обвзет си, размножен от светлината, както ехото от вика нейде; тя превръща мястото в светилище, потайно-незнайно, пълно с тишина и съзерцателен покой; толкова светлина, че и ти започваш да светиш! 

През нея минаха и се рееха в прозрачността й Ивайло Петров, Вера Мутафчиева, Йордан Радичков, Георги Мишев, Марко Ганчев, Блага Димитрова, Богдан Богданов, Георги Данаилов, Любен Дилов, Дими Паница, Радой Ралин, Йордан Радичков, Тончо Жечев, Генчо Стоев, Вътьо Раковски, Станислав Стратиев, Иван Теофилов, Ани Илков, Владимир Попов, Васил Колев, Йордан Попов, Николай Кънчев, Федя Филкова, Иван Цанев, президентите на Унгария и България, а Желев дори гостува в дома на Румен, защото каквото Румен поискаше, тутакси му го осигурявах.

Първият опознавателен разговор с президента Желев имах на 13.06.1995 в кафенето на бившия Минерал-сувенир, бул. Цар Освободител 8.

Посредник между силистренската идея на Румен и обекта – президентът Желев, бе Гeорги Мишев, домакин – самият Румен.

В архива си пазя 4 снимки. Но и "24 часа", на другия ден, на стр. 5, изненадващо публикува кратка информация и снимка от Румяна Тонева: Желев е пред отворената врата на бронирания си ,,Мерцедес“, а отдолу: ,,Президентът Желев изчака да премине силният дъжд и чак след това се качи в колата си след среща с писателите Георги Мишев и Марин Георгиев“.

В ляво от снимката е текстът, онасловен "Желев говори четири часа с интелектуалци“: ,,Президентът Желев говори близо четири часа с писателите Георги Мишев и Марин Георгиев, шеф на Литературен форум, в кафенето на "Минералсувенир“ вчера. Те бистриха на чаша вода съдбата на вестника, заплашен да остане на улицата. Д-р Желев не се е ангажирал с конкретна позиция. За политика почти не станало дума. "Говорихме си за живота“, съобщи г-н Мишев на излизане, д-р Желев отказа изявление" (24 часа).

 Желев не бе практичен човек и на него не можеше да се разчита, че би решил въпрос като местообитаването на вестника. Пък и никой не го зачекна. Той нямаше и такива правомощия. Но… медиите са "изобретателни“.

 

Ех, този Литературен форум! – та може ли без него?

Не може – нали! 

  

Смижурените очи на президента; какво ли казват; знаел ли е повече, отколкото ние знаехме:

 За мен вестник Литературен форум бе златна разменна монета, която търгувах с политиците в полза на писателите:

 

 През декември 1996 г., близо месец преди д-р Желев окончателно да напусне президентството и да предаде щафетата на спечелилия редовните избори Петър Стоянов, организирах и намерих ресторант за прощална вечеря на президента с участието на Георги Мишев и Ивайло Петров. Финансира я Румен Драганов, чиято бе и идеята.

  

Отляво на дясно: авторът, Ивайло Петров, д-р Желю Желев, Георги Мишев, Румен Драганов - личен архив

------

Искал ли е Румен да прави политическа кариера покарай Желев (бе активист в партията му, особено по време на първичните избори 1996) и покрай новите политици, които му сервирах, и като не е станало, сега прави научна? Нямам отговор. 

Но Румен е дялан камък и за много неща става. 

 В моите думи е и щастието, и болката по онова време; щастието че имах възможност да творя на живо, като Бог, с дела, не с думи и болката, не – мъката ми, че бях спрян, или – блокиран, или –прострелян от упор в зенита си; от най-високото, паднах в най-ниското; а бях повярвал че най-после съм се отървал от писането; паднах ниско, и не допусках че има още по-ниско: започнах да пиша отново!

 "А можехме, Родино свидна, ний можехме с докраен жар…“ (Яворов, Заточеници). Дали бях отстранен или не можах да се справя; ще ми се да е първото, за да се оправдая, но едно е безспорно: А можех. Можех Много Още! 

От човек на действието, станах пак човек на съзерцанието; преди – щото нямаше друга възможност, сега – щото имаше, но не беше за всеки: който не е бил по-рано в играта, не беше и сега; а да си – трябва да си платил входния билет.

 Още в края на 1989 формулирах промяната така: когато се сменя двигателя на колата едно нещо е неизменно и не се пипа – шасито. Шасито на нашата управление и икономика е ДС. Колкото и да ни убеждаваха, че е разформирована, за мен бе прах в очите. Тук Тя се разпорежда, управлява с подставени лица, или с лица, част от които са обявени, а друга не. (В Русия тамошната съответна сигурност е по "откровена“ и брутална: управлява директно!) Дори и да съм бил заобиколен от такива хора, аз бях достатъчно открит и ясен. Но и да не изключваме, че в обърканите времена и те или се объркват, или внимават, или показват онова от човещината си, което са успели да съхранят, защото и сред тях, освен доброволци, е имало и принудени. А и образовани.

 Но така е винаги, когато промяната е отгоре, а не узряла отдолу; такова ни е и Освобождението, и деветосептемврийската "революция“ и нежната "революция“ на 10 ноември.

Каквото не сме посели, това жънем.

 Вечният конфликт между изгодата и идеала, както между тялото и душата, между действието и съвестта – кръстът, на който е разпънат всеки от нас!

 Свобода искахме, ние, спъваните по различни начини от предишната система, която ни бе тясна. Дядо ми бе възкръснал в мен, бях непрестанен извор на сили и идеи, на действия, които смайваха първо самия мен; никой и нищо не можеше да ме спре. За да изригна в една дълга-предълга априлска нощ на гости в Хелзинки, отпивайки поредната глътка алкохол: – Роден съм да бъда господар. Но пак бяхме закъснели със старта. Важно е Кой държи торбичката с парите, ("и очите му светнаха“, допълни Борислав Геронтиев, когато ми разказваше как Хайтов го е искал да го цани за главен редактор на вестник Български писател).

Рекъл му: в Литературен форум я държи Маринчо!

Но мина се време и се разбра: други я държат и раздават, раздават – само на своите.

Аз стигнах до там, докъдето може да се стигне само със свои сили! 

По всяка вероятност бяхме употребени – пак! – за същото: да им свършим тежката, черната работа.

В "нашата“ държава добре живее само партийно-ченгеджийската каста и съм убеден, че го смята за справедливо: за благоденствието си са пожертвали най-скъпото – съвестта си.

Сигурен съм, че презират всички ония, които не са го направили. Смятат ги за глупаци, които са надхитрили.

 Комунистическият манталитет бяга като от огън от здравословната конкуренция, не способства развитието на икономиката и поддържа статуквото с лъжи и насилие. Обществото и държавата ни вече три десетилетия са негов продукт, с етикети: Демокрация, Европа, Пазарна икономика.

Но думите не отговарят на това, за което става дума.

 Моята 50-годишнина бе ознаменувана с атака от анонимен автор на фолиото на в. Български писател, бр.15, 9 – 15 април 1996, стр., 10 – 11, орган на тогавашния червен, но такъв и до днес, писателски съюз, а седмица след рождения ми ден – с опит за свалянето ми от тъмносините. Каквото бе почнато от червените, довършиха го сините: техните аргументи бяха същите като изложените в Български писател. Но главната причина за този синхрон беше близостта ми с президента Желев, който отгоре на всичко дойде и на юбилея ми – организиран от мен и от мен платен коктейл на обслужващия кетъринг. А най-главната – задаваха се президентските избори, а вестникът подкрепяше Желев. Както ми призна след повече от десет години предводителят на преврата – тъмносиният председател на НСРТ Александър Томов, поръчителят бил политик. 

Първо червените ми правеха преврат, предвождани от яркочервения Шестак Гранитски (1990 г.) 1996 – сините, с тъмносин водител.

Сини, червени… Не са ли едни и същи хора, разпределени с различни табели?!

Но да помнят и още да знаят: срещу мен може да успее само този преврат, който си организирам сам.

 

Гост на юбилея ми

------

 Пише се и говори, че Библиотекарският институт е новата бърлога на старото ДС, че кове свои кадри, които разставя из отделни институции на държавата, за да ги овладее. И на някои места това е факт: напр. Народната библиотека и Национален фонд Култура, преди това Националния Литературен Музей. Основател и дългогодишен директор на този институт бе Стоян Денчев. Когато бе един от директорите на Мултигруп, ходил съм при него два пъти за подкрепа, защото като си на зор "Брате, ние не отказваме помощта и от дявола…“, както пише Левски. Местата бяха различни: едното на Раковски, ако не се лъжа 101 или 111, от дясно в посока Сливница, след като се пресече Дондуков; прие ме учтиво, слушаше ме внимателно, записваше старателно; ще стане работата, мислих си тихо и нелегално, за да не улови мисловните ми импулси; уви – не стана. Втория път бе в офиса на Мултигруп, пред който след време убиха Илия Павлов. Всичко протече по същия сценарий. И пак същото. 

По-добре да ме бе наругал.

 Дали бившите десари са активистите на промените или са се прегрупирали и търсят новото си предназначение и образ, изпирайки миналото си?! Това не знам. Твърде отдавна съм в обоза, от който няма излизане, боря се за оцеляването си и вече други са моите интереси, не ми е да проучвам метаморфозите им.

На моето питане ще отговорят след време историците. (Ако я има България).

Днес никой от десарите не е зле. Зле й е на България от тях.

 Видях че Румен е пуснал във фейсбук снимка и текст: 11 май 2022 "Г-н Валентин Караманчев и чл.кор. дн Иван Гранитски на официалната церемония по удостояване с почетното звание "Професор хонорис кауза“ на УниБИТ.  

Стисках, стисках зъби па написах на Румен: "5.08.2022

Драганов, каквото и да правиш, където и да ходиш, колкото и да ме неглижираш, ще те запомнят като част от Литературен форум.

Нима е справедливо, че аз, който извърших исторически акт с принос към биографията на Вапцаров, да съм руган, маргинализиран, натикват в куче гъз с 456 лв. пенсия, а литературния фанфарон Гранитски да е член кореспондент на БАН, а сега и ,,Професор хонорис кауза" на УниБИТ..?“

Още нямам отговор от Румен.

 Та тъъъъй… Вероятно работата пак допира до входния билет.

 Ние ли променяхме света, или той ни променяше; и въобще има ли такова нещо ПРОМЯНА?! "Голяма част от това, което е реално вътре в нас – не се осъзнава, а това, което се осъзнава, е нереално“, твърди Фройд. 

Обичам кратките заглавия, такова е и моето, но може би неточно. Редно е да се чете: Когато ВЯРВАХМЕ, че променяме света. 

Българският свят, винаги принуден на промяна от промяната в света. 

 Много пъти ми се е искало да кажа на Румен, или напиша: "ти се отдалечи от мен, но аз не мога, все още сме заедно в общото минало, от него не мога да се отърва, защото ми е постоянно настояще. А има ли смисъл да се разделя едното от другото… Ако искаме всичко да остане както е, ще е необходимо всичко да се промени: "Всичко трябва да се промени, за да си остане едно и също“ – Гепардът, Лампедуза.

Но кой да ти знае тогава… Тогава, когато се променя…

(Хем бях чел Гепардът и бях запомнил тази фраза, дори я имах за настолна).

А то какво излезе: не само остана същото, но същото от същото е по-лошо от предишното също!

И тъкмо него човечеството нарича напредък!

От време-навреме, разнежен от спомена за миналото, пиша на Румен. Той винаги ми отговаря (освен в горния случай). Писмата му са учтиви, чувствата му сякаш са както преди. Но аз ги оглеждам отвсякъде, слагам в сметката и разредените ни, с години, срещи, или ако се срещнем, то е случайно. За мен те имитират, по инерция, това, което е било (Румен е изкусен имитатор и на неща, които може и да не изпитва). Но все пак, няма как да не усеща поне малко неудобство, че вече не е така, както е било, а се мъчи да покаже че е същото. Както хората, така умират и приятелствата, и накрая всеки отива там, където го тегли, а всъщност – закъдето е предназначен. 

И затова за мен тези му писма са учтивият му реверанс към собственото му минало.

 

Вчера се свързах с един белетрист в сянка, много по-способен от тия на видело – Мартин Маринов, който е присъствал на срещата ни в Силистра. След името на Любен Дилов спомена Румен Драганов. Белязан си с дъмгата на синьото минало.

(Из мое писмо до Румен на 5.08.2022 г.)

Дори и от човека, който говори прекомерно, можеш да  извлечеш и запомниш няколко полезни поуки. А защо говорят такива хора толкова много те си знаят, ние можем да предполагаме; за отбелязване е, че те сякаш са школували на едно и също място при един  и същ учител, научил ги на нещо винаги прилагано от тях и всякога ефикасно: говориш много, досадно много, за да приспиш критичното острие на мисълта, да притъпиш вечно острия й връх, да приспиш вниманието и нанесеш своя удар, да постигнеш целта си. Когато тогавашният директор на Унгарския Културен институт, когото поканих заедно с Румен на срещата на вестника с културното общество на община Стамболийски, стана благодарение на заместник кмета Гавраил Панчев, един от интересните сътрудници на вестника, изумен, унгарецът рече: – този толкова много ли ви плаща, че толкова много говори?

За плащане не плащаше, но за говоренето беше така. Както е при всеки вундеркинд, който толкова знае, че ти надува главата, по простата причина че буквално запомня не само нужното, но и непотребното.

Но ето от потребното:

Преди имаше един върховен арх. Сега ще има много арси. 

Всичко е опит.

И пет чувала да имаш с пари, и десет – щом само взимаш, а не притуряш – свършват.

За Ивайло Петров: най-големият му страх беше да не стане отново беден, какъвто е бил.

По молба на Румен, съдействах му да купи картини на Ивайло Петров от Ивайло Петров. Правех го със съзнанието, че помагам на Ивайло. Сега не съм сигурен на кого помогнах повече – на Ивайло ли, който придоби пари, но изгуби картини, или на Румен, който даде пари, но придоби картини?

Чул съм го и запомнил от Румен, защото често го повтаряше, когато ни напътстваше: в Израел стар евреин ми каза: една крава се дои, докато пусне кръв. Вашата крава е Литературен форум, завършваше Румен.

2003 бях сринат до там, че се криех от хората и хванах гората. Спаси ме Ярема. Търсех изход. Недоимък и безпаричие отвсякъде. Ще продам марката Литературен форум, която, научен от адвоката, бях патентовал. Съветвах се с хора от застрахователния бизнес. Но добре, че не се намери купувач. Макар и по едно котле мляко на година, от 2005 г., та до днес, 26.11.2022 все още доя кравата.

 Никога не съм преставал да се уча; особено в области, от които съм си нямал хабер; да се уча, независимо от възрастта; или, както казва моят съсед, актьорът Цветан Ватев "човек цял живот се учи и накрая некрологът му е диплом за завършено образование”. Не се срамувам да призная, че съм се учил от Румен Драганов в онова, което не знаех; той бе авторитет, не само за мен, но и за мнозина писатели – Георги Мишев, Ивайло Петров; запазил е у нас добро чувство към него, често Верка, съпругата на Георги Мишев, ме е питала "какво прави Румен Драганов”, ами добре е казвах, а всъщност нямаше какво да кажа, нито пък смеех да кажа, че вече не е с нас, както преди, че е отнесен от други ветрове в други посоки. Дотолкова се учех от него, че когато бях на път да си купя къще и двор на Ярема го запитах какво ще ме посъветва; а той: – а, вместо да дадеш тези пари за едно място, на което да пребиваваш години и да ти омръзне, по-добре с тях всяка година да ходиш на различни места да почиваш. Но аз не го послушах, купих мястото; и излезе навреме, дори година преди краха; това място ме спаси; вече двайсет години не ми е омръзнало и всеки път при всяко идване при него ми  е ново; инфлацията яде парите, цената на имота расте; наскоро му го споделих: а той – значи не съм ти дал правилния съвет. Да, аз бях добър, но и своенравен ученик. Какъвто винаги съм бил. И когато веднъж, 2001 г., той, в качеството си на председател на Общото събрание на Литературен форум ме запита защо не се събираме, отговорих: "Ами той вече не съществува”. – Как така?! Защо аз не знам? Не си ми казвал. 

Но можех ли да му кажа, че не мога всичко да му казвам…

Това бе една от най-тежките ми одисеи, но не е тук мястото да разказвам за нея. Измъкнах се между Сцила и Харибда, под носа на фалита, с всичкия си опит, учене и недоучене от адвоката си, от Румен, от Владо Групчев, от живота и от още много други места, знайни и незнайни. Имах няколко нива на споделяния-доверявания: най-общо, за широката публика; после Румен Драганов; после Васил и Владо, после – Милка и най-накрая – самият аз!

А може би пък за най-важните неща, които са на живот и смърт, човек се ражда научен…

 Всичко е опит – ценността на тази на вид преобикновена мисъл разбрах, когато взех шофьорска книжка: колкото по карах толкова по карах, избирах нарочно най-трудните положения, хвърлях се в кръговото, в най-гъстите кръстовища, дето няма светофари и всеки дебне другия да се промуши и вреди, врязвах се с главата напред, за да се отраквам, не се предадох и след като катастрофирах, разбира се не по моя вина – както твърдят всички оцелели катастрофирали.

Пускали са ми всякакви мухи за Румен, но аз му имах доверие, преценявах го според коректността му към мен и моите интереси и непознатото, което ми разкри и ме поучи.

Да, околните посяваха съмнения и във всеобщата посткомунистическа параноя понякога съм се питал: Дали Румен е  имал тайни-потайни цели; дали не съм бил мост за постигането им, особено като се има предвид политиците с които общувах, с които организирах срещи?!  Дори веднъж му заведох в дома самия президент Желев – и то в събота, неработен ден, прилагам и снимка: 

 

 До д-р Желев е съпругата на Румен Теодора Драганова, останалите са известни лица. Друг път Румен и Венци поискаха да им заведа цялото ръководство на СДС, кажи им, че семейство Драганови най-учтиво ги кани в дома си,  доколкото си спомням дойдоха Соколов, Стефан Савов, а май и Софиянски; (Костов пак имаше повод да го няма. 1997, назначеният от Софиянски за зам.-министър Румен Драганов бе уволнен от министър председателят Костов. Но едното няма връзка с другото). Безпокоен, питал съм се: не съм ли вкарвал вълка в кошарата, или хората около мен – в кошарата на вълка?! Дали не съм употребен, докато съм бил необходим, и захвърлен, когато планът за промяната/подмяна е приключил? Дали всички тези контакти, които ставаха благодарение на моята пробивност, са допринесли за кариерата на Румен не знам. Знам това, което съм изживял и помня.  

 Пробивност?! Да – бях пробивен. И не знам и досега как ставаше. Когато подадохме документи за регистрация на ООД Литературен форум решението на Софийския градски съд все се бавеше и бавеше. А бе има там един дряновец, рече Марко Ганчев – Васил Дончев, що не идеш да го поздравиш от мен и да го питаш какво става. Отидох, представих се, предадох поздравите и казах за какво идвам. Оказа се, че дряновецът е председател на съда. След няколко дни решението излезе.

Ето така неусетно се сближих с Васил Дончев – пълен, бавен, с редки мустаци, и ако някой от моите хора беше на зор – тичах при него. Ама това се разчу, не за друго, а защото, опиянен от новия си живот и роля, се хвалех. И… извикаха ме един ден Румен и Владо Групчев: мога ли да взема колкото се може по-бързо решението от съда за промените в ръководството на Болкан холидейс; както почти навсякъде в ония времена, бяха сменили ,,номенклатурния директор“ Огнян Авгарски (после разбрах, че е син на поета Георги Авгарски ) и за директор бе избран Румен. (Победените винаги могат да вземат контрамерки и "скоростта“ е от значение в такива случаи). Увлечен, възторжен от ефективността на действията си, щедър за приятелите, все още невинен в бизнеса, не се и сетих да им поискам отплата платят – поне една финансова инжекция за вестника. Като са на зор – нямаше да откажат. Но аз безкористно им свърших работата и влязох в конфликт със собствената си гилдия – Огнян бе един  писателските отроци. Той няма как да знае; но аз знам. И да се отърва от греха – признавам си го.

Румен ми е разказвал как се "работи“ със съдружници от акционерно дружество по време на годишно отчетно събрание. Да не мислиш, че нещо разбират; говориш им разни работи, говориш им дълго, даже за неща, които нямат общо с това, за което са се събрали, отегчават се и накрая гласуват каквото им предложиш…

Този "урок“ използвах при отстраняването на Свиленов и при създаване на сдружението, – но и двата пъти дългите и общи приказки замених с алкохол, с отрупана трапеза – българинът обича авантата.

Разликата между мен и  Румен е, че той е обучаван на тия неща, а аз съм самоук, схващах от малко и не съм подозирал, но излезе, че съм имал заложби на манипулатор.

 

 06.12.2014 

Никулден

Днес преди обяд ми звънна Васил Колев, писателят и колегата от Литературен фронт и после – Литературен форум; звънна ми да ме поздрави за участието ми предаването История БГ на 1 декември за Вапцаров; това да оставим, рекох, това е история стара... Минахме и на теми от близката история на вестника и общите ни борби за оцеляване от 1990 до 2000. Опита се да си спомни името на Румен Драганов, обърка го, поправих го, но помнеше вечерята с Валентин Моллов и Петьо Блъсков и поведението на Свиленов, което било унизително. Тъкмо това съм забравил, макар да помня, дори до подробност, разговора ни с двамата благодетели; може би защото исках да изкрънкам пари за вестника и защото там се провалих. Като започна темата за Свиленов, чак сега открих на Васко, че на Румен, председателя на общото събрание на фирмата и на Владо Групчев – контрольора й, споделих за намерението си да отнема на Свиленов длъжността главен редактор, Румен ми отговори – ще подкрепим теб, ти си новатора и двигателя на всичко. Тогава  се съмнявах че са, но още не бях убеден, че са били свързани с ДС, което според мен е било задължително за служители на Балкантурист, – Васко възкликна "знам, знам, ти работеше с ченгетата“.  Не, рекох му, по-вероятно е те да са ме наблюдавали от начало до края – 2002; даже се чудя как съм оцелял 8 години, защото след отстраняването на Свиленов през 1994, менгемето около мен  започна бавно, но постоянно, да се притяга; вероятно съм ги надигравал, изплъзвал съм се, защото имах верни инстинкти, докато накрая ме довършиха. Знаеш ли, казах му, че са ми държали сметка, макар и деликатно поднесено, за случая Свиленов последователно Ф. Димитров, Ст. Софиянски и Ив. Костов:  Филип Д. – 1994, Софиянски 1995, Костов – 1995.

Не, рече. 

Да. Така беше. Но не се огънах!

Трябва да знаеш, че умея да управлявам, но у нас и властта се дава задкулисно. Според регламента, предишен и днешен, на мен това не ми се полага. А и не съм достатъчно гъвкав, поетът у мен пречи на прагматика в мен.

 Ще сгрешите ако си помислите, че само съм вземал, а не съм давал: като стана министър на туризма Румен Драганов ми даде вечеря в ресторанта на парк-хотел Москва, но онзи, горе, на покрива, от който столицата ти е в краката, а то ще рече и страната. Вероятно подобно е усещането за висина на всеки завоевател.

Никога друг път не съм бил така обслужван и не съм опитвал такава богата трапеза. От време навреме идваше самият управител да пита как е и доволни ли сме. Не, не съм си мислил, че съм специален човек, не съм се възгордявал от това; аз съм свикнал на труд, предан приятел съм и каквото съм правил за някого е от любов към него. Стига ми това, което съм научавал. А ако той ме е използвал, това си е негова работа, за негова сметка, аз съм чист и не съжалявам ни на йота за направеното. Дали го поднесе по този начин: – Знаеш ли защо сме тук? Или го нямаше това встъпително изречение, не си спомням точно, но следващото си спомням: – За да стана министър 50% се дължи на теб. 

Не знам Румен спомня ли си го; не знам ще го отрече ли от честолюбие или гордост; не, не го пиша за да се изфукам; аз дори не съм съзнавал че съм правил такова нещо. А и никога не съм имал стремления за власт и не съм използвал връзките и познанствата си за да заема висока държавна служба, доказва го трудовия ми стаж, а само за едно: да осигуря средства за вестника. Та нали и това ми беше работата.

Този откъс, ще завърша с последния детайл от вечерята: поднесоха десерт, Румен по ги разбираше тия работи и той ги избираше. Но встрани, от дясно ни, преди да ни поднесат десерта с кафето, стояха полегнали големи тумбести чаши със столчета; те пък за какво ли са, питах се; отговорът дойде скоро – сервитьорът ни наля коняк Наполеон.

Друга такава вечеря в живота си не съм имал. Няма и да имам.

Дано да ви се случи!

Не е лошо…

 След 2002 Румен се отчужди от мен, но от преживяното – не може! 

 Когато написах и издадох Третият разстрел; когато се надигна вой до небесата (той още не е секнал), Румен бе краткосричен: – Ти си човекът, който казва истини, това е твоят образ!

Ето, и сега не мога да си изкривя душата, да не бъда искрен и да не разкажа за което е било – както е било! И в това е единствената ми надежда, че той няма да ми се разсърди. (Все пак и той е притурил съчка към огъня ми). Сигурно ще се вземе за маниакалност, но още в 1990 г., аз прекрачих в бъдещето и то само защото се почувствах свободен. И нека кучетата лаят, керванът може да бъде забавен, но не и спрян; и няма да спре: придвижването на земния човек е по повеление на по-висши, надземни сили: така е било в първата половина и част от втората на ХIХ век – пролетта на народите; така бе 60-те години, а после в  90-те на ХХ век – процесът бе планетарен и от двете страни на завесата, макар и желязна. Това е усещането на цялото ми същество с целия ми досегашен опит; моята убеденост е и моето завещание!

Странно, във всяко едно от описваните дела участвах с цялото си съкровение, целокупен и целеустремен, а някой в мен е наблюдавал всичко и  всички наоколо, дори самия мен.  

Този ненаситен Някой, дали няма да наблюдава и когато ме няма…

 

* Румен Иванов Драганов

Зам. министър на търговията и туризма (02.06.1997 г. - 25.09.1997 г.) в правителството с председател на МС Иван Костов Председател на Комитета по туризма.

Румен Иванов Драганов. Дата на раждане 02.08.1952 г. Място на раждане гр. София. Вербувал го служител подполковник Иван Трифонов Марценков на 06.02.1974 г., регистриран на 19.02.1974 г. г.; ст. лейт. Христо Стефанов Тутеков, регистриран повторно на 01.07.1980 г. Ръководил го служител подп. Иван Трифонов Марценков; о. р. Любен Левичаров; ст. лейт. Христо Стефанов Тутеков; о. р. Маргарит Цеков Лишков; о. р. Венцислав Дешев Структури, в които е осъществявано сътрудничеството СГУ-на МВР-ДС, отдел I, отделение V; ДС, управление II-VIII-II Качеството, в което е осъществявано сътрудничеството-секретен сътрудник. Осведомител; агент; Псевдоними Владимир. Документи, въз основа на които е установена принадлежността към органите по чл. 1 Собственоръчно написани агентурни сведения; документи от ръководилите го щатни служители; рег. Бланка - 2 бр.; рег. Дневник - 2 бр.; картони обр. 4 - 2 бр. и обр. 6; лично дело IА-29675; работно дело IР-9024 - 2 тома; доклад на МВР рег. № RB202009-001-05/01-08-I-195/ 24.01.2008 г. Снемане от действащия оперативен отчет 1988 г. Обявена принадлежност към органите по чл. 1 от Закона с решение № 53/ 13.11.2008 г. – Държавна агенция по туризъм. Обявена принадлежност към органите по чл. 1 от Закона с решение № 2-203/ 03.07.2013 г. – длъжници към "СТОПАНСКА БАНКА".

Принадлежността е установена чрез собственоръчно написани агентурни донесения. Събирал сведения за настроенията и поведението на български граждани и за чужди граждани. 

 Юли, 2022 г., Ярема – 26.11.22 г., София

 

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПОЗИЦИЯ

    Библио-сарайският синдром

    В България проруската Пета колона е проникнала масово в парламента, правителството, президентството (особено!) и в съдебната система. Ние сме единствената страна в ЕС и НАТО, начело на която стои отявлен прорашистки държавен глава

„Твърдо вярвам, че само веднъж в този живот може да намериш някого, който да преобърне света ти напълно!“ 

Боб Марли, ямайски музикант, роден на 6 февруари преди 78 години

Анкета

Подпишете се в подкрепа на украинския народ!

Путин е престъпник! - 89.2%

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

В студената пролет на 1944 г., или за филма „Майор Томпсън – един (не)нужен герой“

 

В документалния си филм режисьорът Жезко Давидов разказва за живота и смъртта на британския офицер, загинал в България през 1944 г.

Поетът Кирил Кадийски - блъф и метафори

 

Поетическият език в творбите му често достига, а и преминава оттатък напрегнатата граница на допустимото или по-скоро на приетото по „канона”, за художествено

Двете тела на императрицата: „Корсаж“ 

 

Образът на Сиси е неравен: тя живее с травмите си вече десетилетия – смъртта на дъщеря й се появява само под формата на обвинение от страна на императора