МАРИН ГЕОРГИЕВ, "Портал Култура"

Пилците се броят наесен.

Марко Ганчев преброи своите:

1. "Житна топлина, книга на природата";

2. "Разгаданата усмивка, книга на жените";

3. "Повелително наклонение, книга на властта";

4. "Незавършен автопортрет, книга на поета";

5. "Варварите ще пристигнат в понеделник, книга на битието";

6. "Стационарен Одисей, книга на предците и на потомците";

7. "Все в тоя дух, книга на ирониите";

8. "Злоядият тигър, книга на басните";

9. "Подробности от пейзажа, книга на епиграмите";

10. "Ездачи на нищото, книга на поемите".

 

Това е неговата равносметка за десетилетно писане на стихове. Започнал да ги публикува от 10-годишен, той продължава да твори и досега, и то на все същото високо равнище, нещо уникално за нашата литература. Далчев разсъждава в един от фрагментите си, че в поезията ни лириците се изчерпват рано, че липсват стихове, написани в старостта и за старостта.

Но ето – вече е опроверган. И то не само от Марко Ганчев.

(А може би той не е лирик?!)

Освен за гражданско и творческо поведение, той е пример и за творческо, и житейско дълголетие.

За своята 70-та годишнина, 2002 г., той издаде „Смешна тъга“. Заглавието е събрало двете "успоредни линии“ в творчеството му, както той ги определя – лиричното и сатиричното („В търсене на изгубеното племе“, 2012).

В „Смешна тъга“ се съдържат на едно място десетте по-горе изброени книги, с малки разлики в заглавията на някои от тях:

"Стационарен Одисей", книга на предците и на потомците е "Кръвна група";

"Злоядият тигър" е "Гарга край Ниагара"; "Подробности от пейзажа" е "Любезни хора"; "Ездачи на нищото" е "Ветерани на нищото".

 

Само Толкоз са промените в заглавията и според мен новите са по-точни от старите. Но за да стигне до тях, са му били нужни 20 години. Дори този факт на поетическо усвояване на света и самосъзнанието, за което правиш, подсказва основната черта на творческата му природа: мисленето, рационалният подход, познанието и самопознанието, с една дума – Мислителят, а казано по нашему, Мъдрецът, което го отличава сред всичките ни поети – не само от поколението му, но и в българската литература. Разделението на цялото от „Смешна тъга“ на тематични стълбове в 10 тома (всяка тема изразява основните битийни насъщности, съпътстващи човека не само сега, а от векове), води и до естественото сливане на лиричното и сатиричното в границите на всеки том; лирик и сатирик сега са неразделимо единство.

В скоби ще прибавя още два тома: „Книжни лястовички“ и „Малкият дявол“, които издадох тази година с прозата и поезията му за деца. Някога, през 1983 г., ме бе впечатлила една от тях, „Панчови песни“, и писах за нея отзив. Сега нямах време да надзърна в прозата, но мога да ви уверя, че той и в нея е майстор; препоръчвам мемоарите му „В търсене на изгубеното време“.

И понеже „не може да се обхване необхватното“, ще спомена само някои свои наблюдения.

Като поет, художник и мислител той е оценен. Тоест той е от ония поети, които могат.

Това се отнася за почти цялото му поколение, появило се на литературния терен през 50-те години, наречено по-късно, по идеологически причини, априлско. Лично аз съм се учил от мнозина от тях, респектиран от майсторството им и литературната им култура.

Той няма нужда да бъде хвален. Което не е сторено за него е, че не е изтълкуван, създаденото не е разположено на фона на националната литература. Но и да го направиш, няма и къде да го публикуваш: де сте, подходящи издания?; сайтовете за литература искат къси текстове, но най-важното е, че няма съответните читатели; повечето от тях не са сред живите, а новите живи други книги четат…

Освен това литературен диалог почти не може да се води.

Първо – няма къде.

Второ – и да има, взаимната естетическа нетърпимост е толкова голяма, че Моженето вече се измерва не с индивидуалната способност на този и онзи, не със спазване на някои задължителни правила в занаята, а с колективното неумение и незнание на основните изисквания за поетическото изкуство. И сега, както навремето прави Гео Милев в статията си за тогавашната млада поезия, може да се напише едно ново, колективно стихотворение, сбор от стихове на мнозинството пишещи. Може да ви се стори странно, но през 50-те години, или 30 години след Гео Милев, в дискусия за поезията Пеньо Пенев преписва аргументите на Гео Милев и само сменя примерите от съвременните пък на него млади поети, за да докаже същото. Това нарочно съвпадение е открито от Георги Янев, литературен критик от Стара Загора. Съвпадението показва, че става дума за явление, което се повтаря периодично в литературното развитие, че и поезията, както и високата сграда, има етажи. Представителите на общите места са на най-ниския и са най-много, производителите им ги мързи, а май не могат да се катерят по стълбите, остават долу и винаги владеят терена. Но като че ли никога не са го владели, както сега. Аматьорството вече е нормата.

Преди време пратих на Марко мой превод на стихотворение на Янош Аран. След като го окачестви като много хубаво, добави: че то вече и хубави стихотворения няма, а след малко: то и стихотворения няма.

Поетът Георги Николов, който смята че стихотворението трябва да има смисъл и че трябва да бъде разгърнат постепенно, ми разказа че видна наша поетеса, консултантка в „Жанет 45“, го е съветвала тъкмо обратното – стихотворението да няма смисъл, смисълът бил поанта, стихотворението трябвало да се разпадне, да е разнопосочно, да изразява противостоящи си състояния, те били важното.

Не знам. Може и да е права. Възможно е това да е идеалът на новите хора и новите времена, стихотворението да не ти каже нищо съществено, да прелива от пусто в празно.

Навремето, в един от разговорите ни, ме впечатли определението на Светлозар Игов Олимпиец. За аргумент даваше пример с Гьоте. После добавяше в списъка си нашите Вазов и Багряна.

В нашата поезия, а само в нея ли, доминират две основни състояния и реакции срещу Божията нареда, и земната, и небесната: протестът, бунтът, несъгласието, от една страна, и стонът и вопълът – от другата. Достатъчни примери за първото са Ботев, Смирненски, Вапцаров и Яворов, Дебелянов и Димитър Бояджиев. Чрез тях махалото при реакцията на индивида стига от единия до другия край.

На пръсти се броят поетите омиротворители, приели мъдро неправдата на вселенския и обществения, сътворен от човека механизъм. Тези поети оразумяват и опитомяват дивия свят. Прощават и опрощават несъвършенствата му, гледат го с насмешка и не се предават. Това е и тържеството на човека над изконния ред и липсите му.

Ето защо към Иговия списък ще добавя още неколцина: Симеон Радев, Константин Константинов, Атанас Далчев, Първан Стефанов, Найден Вълчев и… Марко Ганчев. Те са в хармония с битието, помирили са живота и творчеството.

Марко Ганчев е примирил земното и небесното, несъвършения тукашен свят с възвишения, наблюдава ги, прониква в тях, разбира ги, изразява ги и напипал закономерностите – формулира ги; а те са все едни и същи, само дето хората се сменят, за да им се подчинят безпрекословно. Той е стоик.

Олимпийството не е въпрос само на дълголетие. То е приемане на противоречията, дисонансите с олимпийско спокойствие. В писмото си до мен по повод книгата ми „Камъчета под езика” Марко Ганчев ме нарича Монтен от Биволаре, а себе си Еразъм от село Марча. Цитирам не да се изтъквам; определенията му ме наведоха на следното: фонетично, а и смислово Еразъм е сякаш не само съответствието, а и другото названия на Разум; у мен се породи и съпоставката: Монтен-ът е като работник в каменоломна, троши скали, повече и от каменотрошачка, за да извлече познание от опита. Каква трудоемка дейност, за няколко шепи мъдрост… А Е-Разум-ът е като Буда, седи над нещата и плува в тайнственост и безмълвно съзерцание, за да прозре същността, без дори да се нуждае от опит.

Всичко дотук казано са само черти и резки в опит за част от портрета на Марко Ганчев. Но и най-красноречивия портрет бледнее пред неговия Автопортрет в стихотворението му „Сила“:

 

От силни на деня не съм закрилян,

но като слабите не моля хляб.

Аз нямам слабостта да бъда силен,

ни силата на истинския слаб.

 

И трудно ми е като на звездата,

която за да се не сгромолѝ,

единствено на себе си самата

опира се в космичните мъгли.

 

Затуй пък дребните борби от мене

на хиляди години са далеч

със пеперуденото суетене

край блясъка на стока или реч.

 

И аз се боря, но залагам залог

за жертва и печалба в таз борба

не своя пост, голям или пък малък,

а себе си и своята съдба.

 

И колкото борбата да е груба

и много да е силен моя враг,

и в повечето случаи да губя,

то всъщност себе си печеля пак.

1967

 

Завидно стихотворение, стихотворение откритие. А такива са малко в поезията ни; няма да ги изброявам, но на фона на съпоколенците му, техният брой е най-много при него.

Не знам Марко Ганчев дали има намерение да събира преводите си. Спомням си една книжка „Между две планини зелени” с преводи на народни песни от Албания. Случи се така, че в тази страна, с все още неотишъл си социализъм и почти недокосната от цивилизацията на ХХ век, бях с Марко Ганчев през 1990 г. На летището в Тирана магарето, което пасеше в края на пистата, ни посрещна при кацане и ни изпрати при отлитане. Честваше се някакъв техен национален поет от Възраждането им, каквито има всеки народ на Балканите.

На втория ден заявиха внезапно, че вечерта трябва да участваме в литературно четене. Ненавиждам такива изяви, но нямаше накъде. Преди няколко години бях издал стихосбирката си „Показалец”, своеобразен опис на животни и растения, които от векове съпътстват българина. Същите трябва да са и за албанеца, рекох си, и избрах едно от стихотворенията, най-краткото:

ЛУК

Зеленопер и едроглав,

на селската трапеза цар,

брадат и люспест, и корав,

на ранна пролет ранен дар,

ти спиш заринат под пръстта

на слънце сит и на вода.

И всичката лютива пот,

потта на не един живот,

избива в сълзи от очите,

щом, огладнели, се решите

да смачкате с юмрук

главата лук.

 

Участваха поети от доста страни; всеки четеше стихотворението на родния език, а после артист го изпълняваше на албански. Не знам ни кой, ни как го е превел и то набързо.

Но после, срещнеха ли ме местните поети из единствената главна улица на Тирана, вдигаха ръка издалеч, усмихваха се широко и ме поздравяваха само с една дума: – Лук!

В асансьора на най-представителния хотел от американски журналист научихме, че нещо е станало с Исмаил Кадаре. Беше силно възбуден, повтаряше името му и нещо на английски. Като усети че не го разбираме какво ни казва, изрази се по най-краткия начин: – Исмаил Кадаре – землетресение. Марко помисли малко и рече – трябва да е емигрирал. Както и се оказа. Тогава, пак от този журналист, видях как той пише в ресторанта кореспонденциите си на лаптоп. А като тръгнахме из Тирана, Марко ми показа и блока, в който е живял Кадаре, олющен социалистически панел, каквито ги има още из Люлин; Марко се е знаел и другарувал с Кадаре, когато е учил езика в Тирана и съм свидетел, че наистина го знае, за разлика от Кънчев например, който не научи грузински, а превеждаше поетите им през руски. А една вечер гостувахме у друг Марков приятел от студентските години – поета и преводач от български Фатос Арапи*; изненадваща обстановка по европейски терк, старинна маса застлана с изискана покривка, сребърни прибори, скъп порцелан – останки от буржоазната наредба на предкомунистическа Тирана.

Но освен из албанските планини зелени, Мерко Ганчев е бродил и из джунглите и писмената на древна Индия; да, той е преводачът на „Махабхарата Рамаяна“.

Благодарен съм на Марко Ганчев, че се обърна към мен, последния от издателство „Литературен форум”, който все още мърда – издателството, което създавахме заедно, в чиито основи са вградени неговият опит и мисъл; искам да припомня две негови заглавия – спомените на протойерей Йордан Попов за Септемврийското въстание, безмилостни по отношение на хора и събития и демаскиращи митологията за това инспирирано от Москва кръвопролитие; те са първото документално свидетелство от 1944 г. насам; на него Марко сложи заглавието „Записки по не-българските въстания“ и написа предговор.

Издадохме двете книги, за да акумулираме средства за издаване на вестника, учехме се на капитализъм. Започнахме с много ентусиазъм и вяра, че ще стигнем и стъпим на по-добрия бряг, но не бяхме калкулирали съдбата на революциите, дори когато са преврат: започват с възторг, а завършват с изреченото от Танкреди в „Гепардът“: ,„Всичко трябва да се промени, за да си остане едно и също”.

През 2016 г. предложих на Марко да ми даде право да съставя и издам по свой избор книга с лириката му. Озаглавих я по негово стихотворение – „Завист към славея“. И не знам как стана, но пропуснах да включа това психологически, социално и политически достоверно стихотворение за времената, с които мислихме че сме се разделили:

 

ЧАША

То бе съвет, а не заплаха

за по-разумна свобода.

Това от мене пожелаха.

Аз пожелах от тях вода.

 

И секретарката любезна

донесе изпотен стакан.

Във гърлото ми като бездна

изсипах го, изтрих се с длан.

 

И от значение голямо

не е дали им казах „да“.

Не го и помня. Помня само

с какво блаженство пих вода.

 

Не пий като Сократ отрова,

нито оцет като Иисус –

водата също е готова

да ти дари божествен вкус!

 

1988

 

Така че, време е и аз да пия една студена вода и да сложа точка на този текст, а вие да си кажете: –  Ееее, най-после свърши.

 

19–25.04.2024 г.

____________

 

* Когато писах текста, не се спомних името; запитах Марко, но и той не се сещаше; на 15.05.2024 г. ми писа: „Името на поета е Фатос Арапи. Добър като автор, свестен като човек, трагичен по съдба“. На другия ден в неговия стил на смешно и тъжно, добави: „За трагиката на Фатос Арапи. Казваше ми в навечерието на рухването: Шестнайсетгодишен се сражавах с картечница за тая власт, как да бъда против нея, а не я искам. При една негова командировка в Западна Германия ми беше пратил оттам писмо с яростен антитоталитаризъм и филипики към епохата на Енвер Ходжа по време на техния апогей. Макар че пишеше доста нечетливо, разчетох го, но се пошегувах, че са ми помагали в албанската легация в София. И такива духовни празненства имахме…“

 

Послепис. Десеттомникът на Марко Ганчев представихме заедно с Кирил Кадийски в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“.