МАРИН ГЕОРГИЕВ

 18.11.2014, Стара Загора

•  Народ от роби ражда водачи лакеи.
•  За да бъдеш изгнаник, не е нужно да ставаш емигрант.
•  Човек иска Бог да бъде съдия на другите, но Бог е само негов съдник.

Светлозар Игов

 1.

Ако не се лъжа, Под Иго/в чух за пръв път от Николай Кънчев,  мислех го за Николайкънчево изобретение,  каламбур, измайсторен на маса в някогашното писателско кафене на „Ангел Кънчев” 5. Оказа се, че авторът е старозагорският поет Иван Хаджихристов; Игов го казал на Кънчев, Кънчев на мен… Кънчев и Игов са стари-прастари приятели, на младини – като сиамски близнаци. Когато пиша за Игов няма как да не пиша и за Николай.

Неразлепими, трябва да ги разлепя.

 2.

Днес, след едноседмично звънене по джиесема и домашния телефон най-после се чухме; за последно се обадих към 14.30; звънях дълго, както през цялата седмица; пак го няма си рекох; след малко моят телефон звъни; това е Игов, казах на жена си. 

Той беше. Определихме си среща в 16.30 на площад  „Журналист”.

Киснахме поече от час в едно пушливо-здаушливо кафене; вмирисахме се; пък и не си чуваме приказката: засичат се гласове в теснотата, климатикът те залива с вълни суха топлина; не можеш да се съсредоточиш. Бе дай да излезем; прилошава ми; а той – студено ми е; накрая отстъпи; като награда, грейна и слънце; сега ще ти покажа тавана на който живееше Кънчев; ей в този вход влизах всяка сутрин, правехме разходка, купувахме си хляб от фурната, тук имаше фурна,( помня я и аз) и луканка; докато слезем до долу и той ги изял… 

А тук, на тази стена на блока се опря и му направих снимка…

 

Кънчев го няма. Дори като видение. Стената е студена.

Стоим, взряни в капандурата на тавана, като на поклонение. 

Знаеш ли, викам му, ние сме май единдствените, които все още обичаме Кънчев; понякога така ми липсва, че ми иде да крещя!  

07.04.2010

 

3.

Другият ни общ приятел (и  обич) бе Петър Алипиев.

Не съм Сократ, но като Сократ, вместо в потока, доберех ли се до кафенето на писателите (по-късно научих че го именуват и сивото поточе), киснех с часове; запознаеше ли ме Иван Цанев с поредния жив писател, повеждах разговор, който свършвах с един и същ тест – след поезията и фрагментите на Далчев, познава ли прозата на Илия Волен и поезията на Петър Алипиев; ако ги знаеше, и особено ако ги харесваше, – значи имаше вкус.  

Игов дори обичаше поезията на Алипиев; значи е от моята кръвна група!  

Подир години го и доказа: освен с отзивите си, но и с това, което се канех и многократно уговаряхме с Пешо, но само Игов го направи: зададе му онези изтръгващи съкровения въпроси, които станаха книга (1995); своеобразна литературна анкета; по номенклатурния списък на ония времена тя Алипиеву не се полагаше.

А когато Пешо почина, само Игов го изпрати във Варна (вестта научих на арегоара София на път за Будапеща). Смъртта на Алипиев роди приятелство между Игов и Алипиевия приятел и съсед  – композиторът Милко Коларов.

 

4.

Игов е с година по-голям от мен, а за това, което знае, може и помни – имам го къде-къде по-голям. Както из Лозенец: той върви напреде ми, води, а аз – под–ире му (= на под Иго–в). Много пъти казаното от него за ставащото пред очите ми в последните двадесет години го имах за параноя, а след време се оказваше че е пророчество. Да надзърнеш в бъдещето ще рече да познаваш миналото и да наблюдаваш настоящето. Да пише за тях, да разсъждава, да постави диагноза, да формулира закона за Игов е така естествено, както да диша, яде, пие, пуши. Умее ги всичките, а пиян не го помня.

Миналата година се видяхме веднъж-дваж на кафе в предверието на кино „Одеон”; чаках го отвън преди да дойде; зададе се – бърз, гъвкав за понатежалото си тяло; косата, веждите – прошарени; ей така ще изглеждам подир година, казах си. Тогава моите все още чернееха.

Напред с една година, той ми е нагледното бъдеще.

Днес съм като себе си.

А утре – както той днес.

 

5.

Пише, както диша, яде…

На младини, малко преди края на 70-те правим-струваме, все в Габрово осъмваме: Игов, Иван Цанев, Енчо Мутафов, Николай Кънчев и аз – младият поет. Ембаргото над Кънчев още не бе свалено, но в кафенето на писателите вече го пускаха, мен – с придружител или нелегално… Една компания бяхме. По това време председател на СБП бе Пантелей Зарев, а главен секретар Слав Хр. Караславов; той, Орлин Василев, Андрей Германов, Станислав Сивриев, Рангел Игнатов се бяха заселили в Боженци. Кънчев все цитираше Слав от младите им години; прочел Слав стихове на Кънчев, срещнал го и му рекъл: – Пиле, ами ти много далеч си отишъл… (това далеч не било похвала за майсторството, а укор за преминати граници на естетически и идейно позволеното). Та в Габровския Клуб на дейците на културата направихме творческа вечер на Кънчев1; направихме я нарочно, да подчертаем уважението си към поезията му, да предизвикаме признанието му и официално; като живеещ и в Боженци, главният секретар не можеше да няма верни съгледвачи; Кънчев се шегуваше: – Правим го под човката на пилето… 

Мина-замина вечерта, а ние с Игов, тогава още ергени, останахме2… Бяхме отседнали в хотел „Балкан”. Закусвахме бобена чорба; айде още една; айде още по една! – така ни хареса този боб, че си обявихме състезание; победи ме – с два боба барабар: аз изядох 7, той – 9! С 2 (два) под него.

Кой може да се мери с Игова?!   

 

Боженци, 28.1.1978

6.

Критик, литературен изследовател и историк, философ на литературата, а по поведение – поет; наистина „мисълта и изкуството подяждат волята. Философите не са били никога големи характери. Нито пък поетите”3. На тази ерозия се поддаде дори самият Тончо Жечев – любовните му драма с поет-ката; колко страдания за нищо!

Лятото на 19784; на море съм някъде над „Златните пясъци”; но мога ли да удържа на магнита: станцията на писателите; с Игов сме еднакви по ергенски статут, но той е член на СБП; отивам да го видя. Е, – силни, млади, запихме се; но и повод имаше: Игов влюбен до уши; вече сам под игото на една мургава пловдивчанка, негова студентка… Чувствах че има нужда от подкрепа; подкрепях го така, както бих подкрепял себе си в подобна ситуация; самият аз отдавна лелеех такава връзка: любов, която да завърши с брак. Съучаствайки в осъществяването на неговия, сякаш приближавах и своя… И го изживявах предварително.

Стана толкова късно, че бе безсмислено да се прибирам; нощувах връз един от диваните в предверието на така наречената долна станция; нощувах така, както съм облечен, завит с копнежа да ме стигне Иговата участ.

Той се ожени есента на същата година.

Аз – пак през есента – на следващата…

 

7.

Днес е 2 юни.

Определихме си среща в същото кафене за 17 часа; в 18.30 трябва да сме в Софийската градска художествена галерия; Игов ще представи най-новата стихосбирка на Сашо Серафимов ; Сашо го знам дето се вика от малък; в лятото на 1978  се намерихме на плажа във Варна: рус, белолик, синеок; така трябва да е изглеждал Есенин – видимият образ на юношеската чистота; и сега, когато е побелял, Сашо пак е същото момче; и кал до уши да гази, пак ще изглежда невинен…

Малко преди 17 ч., Игов ми се обади: срещата ни се отлага, поръчали му да пише нещо спешно, ще се видим направо на вечерта. Дойде ми добре, цял ден ме върти и мачка менливото атмосферно налагяне, слънцето ту се скрие, ту покаже, валежът спре и пак почне, изпаряваща се влага отвсякъде; дори малко подремнах… Подир 18 часа бодър-небодър, а с всяка крачка по-бодър, поех към галерията; отпред седем-осем човека и усмихнат – Сашо, с черно сако и тъмен панталон, с бяла риза; бе много си официален, прегърнахме се, поздравих  го с премиерата; понеже Сашо все не успявал да го открие по джиесема и все мен търсеше, тревожен ще дойде ли Игов, сега направо с това започнах: Игов ще дойде, чухме се преди 17 часа; да, ама казал на организаторката, че ще позакъснее… Е, и друг път е ставало така, аз съм имал много премеждия с него при подобни вечери…. Но накрая всичко се нарежда…

 – Ами тя май и Божана Апостолова (издателката на книгата му) няма да дойде; повредила й се колата; би ли водил вечерта? – все още ведър, ме запита Сашо.

 – Е, къде ще ходя…

2 юни 2010  

  

8.

„Повчето от тези работи са печатани на страниците на в. „Литературен форум”. За това за мен е удоволствие да ги предложа в книга за библиотека „Българска сбирка” на издателство „Литературен форум”, сред чиито основатели и кръстници съм и чиито първи книги представих със слово на премиерата на „Българска сбирка” на 3.02.1994 в Централния военен клуб”.(15 септември 1998, София, Из послеслова на Светлозар Игов към книгата му „Привечер”, Библиотека „Бълг. сбирка” 1999 г). 

Благодарение на паметта Игова (пак съм под Иго–в) сега знам деня и месеца на това грижливо и с толкова усилия готвено от мен събитие; бях успял да убедя Вера Мутафчиева да даде при нас най-новата си книга „Белия свят” (вече съдружник в „Литературен форум” – ООД и идеен съмишленик, тя съпроводи ръкописа с: – да помогна на вестника с приходите от продажбата); Йордан Радичков пък даде своя роман „Прашка”, към който прибави специално написан  „Послепис от камъни и думи”; след дискредетиращия го пред тогавашното радикално настроено общество избор да продължи да се вози на файтона на БСП, с поканата му отворих възможност да направи лек завой, който той продължи с членството си в УС на заклеймяваното „Отворено общество”, но тогава – 1993, той все още минаваше за червен.

А най-подходящ да представи двете книги за мен бе Игов. И само Игов – единствений либерал: напуснал СБП, не приел да е член на Сдружението.

И затова, като гръм от ясно небе ми дойде „налудничавата“ му постъпка – (така определяха преди, пък и сега, реакциите му, за да ги омаловажат) – обещал твърдо да представи новоизлезлите книги, в последния момент ми сервира: – Няма да говоря за това ченге Вера Мутафчиева. Може би някъде в камарите книжнина, която пазя – защото го отделих с тази цел – да се намери листа с това редче, набрано на пишуща машина върху горния му ъгъл  – виждам го и сега, а с химикал – подписа му с инициалите Св. Иг. 

Изтръпнах! Не само от новонаучената истина (тя щеше да се появи като факт след 15 години),  а пред пропастта на провала: за замяна с някой друг и дума не можеше да става – Игов ме постави в цайтнот; амбицията ми бе, след като Свиленов напусна вестника, да докажа че съм постигнал повече; че постигнатото не се е дължало на него; бях поканил и президента – тогава Желю Желев, когото трябваше да принудя да отстъпи пред мен, написалия две седмици след 10 ноември 1989 г., че неговият Фашизъм е издаден с протекцията на Людмила Живкова; Игов ми тракна бариерата под носа и това, за което се борех години, предстоеше да изгубя в един миг.

Така наречената зала тържествена на Централния дом на армията се пълнеше, – още миг! – и трябваше да дойде и самият президент! – бях убеден, че ще дойде, противно на твърденията на жена ми; а Игов, Игов не идваше. Кому да се моля – на Бога ли, или на Иговата суета: той знаеше, че съм поканил президента, не, не можеше да не дойде; нали сам, на 50-годишнината си, го бе поканил; сега му идваше наготово; суетата Игова ще надделее над принципите... 

Дойдоха и двамата. Почти едновременно!

(А може би надделя съвестта му: дума е дал!)”

 02.05.1996, на моята петдесетгодишнина

  

9.

Вечерта на 2 юни т.г. прави излишно  може би-то.

 

10.

2 юни, 18.45, залата е запълнена, а Игов го няма и няма …

Забръска дъжд. Вторачваме се със Сашо дано притича и разкъса завесата му така чаканият критик… Вместо него – организаторката: Игов ѝ се обадил по джиесема, че е в задръстване, но пътува насам; мисля, че вече е време да почваме, приканва ни тя, хората нервничат. Сашо, току-що запалил цигара, понечва да я угаси; доидпуѝи я, рекох; рекох, за да спечелим време. Открих… Сашо зачете първия си подбор стихове; следваха музикални изпълнения, а аз все гледам в полутъмното дъно, където е входът; организаторката излезе навън, бави се и вече знам – при мен ще дойде; Вие ли сте Марин Георгиев; Игов каза да ви предам, че по-рано от 19.30 не ще може да пристигне; вали пороен дъжд, задръстването е небивало. Свършиха музикалните изпълнения; добре че нетърпеливата да се изкаже Мая Новоселска от първия ред почти сама си взе микрофона, после Камелия Кондова; все спечелено време! А аз все гледам в тъмното дъно да изтръгна от него чакания; и ей го, зададе се познатият ми от десетилетия силует, само че сега, както никога досега! – попрегърбен, снизан в себе си, навел глава; заприлича ми на сгрешило дете; ние сме като в стихотворение на Константин Павлов в очакване на онзи, който ще се появи накрая, взех думата след Кондова, Той се появи! Сгърбен виновно, Игов започна с извинения; но и това неблагополучие стана повод за неочаквано и за него самия тълкуване на поезията на Сашо; когато свърши, поканих го да седне, където му е мястото; отказа, оттегли се в дъното, където с все същия виновно наведен силует сновеше от единия до другия край зад задния ред на залата. 

И така – до свършека; а после, като си тръгнахме след почерпката посред нощѝте, отново отвори дума за закъснението си… 

– Ама ти си невинен бе, Светльо… А ако си виновен си невинно виновен…

2 юни 2010  

 

 

11.

Ей го: влита Игов в редакцията на „Раковски“ 136; лицето му изострено, челюстите – стиснати, косите – щръкнали; стиска челюсти, скърца със зъби: търси причина за гнева си… 

– Какви са тези луксозни бюра и шкафове, откъде са тези компютри; такива неща току-така не се дават…5

(Мебелите бяха Febru , всеки редактор имаше персонален компютър! Ех, ако знаеше че  в края на 1992 г., бях купил за фирмата и Peugeot 205…).

Какво да му отговоря, как да му обясня; за предубедения всяко обяснение е оправдание; невинновиновният няма полезен ход; подозрителен е всеки успял; а тогава бях на върха. Опитах с: постигнах го с находчивост, изобретателност, с мнооого труд,  както всичко при мен; ако имам някакъв поетичен талант – пожертвах го, впрегнах го в практичното... Гънах се, гърчех се, докато разбрах, че най-добре е да млъкна.

Игов – също.

Но продължава да скърца със зъби. Още по-силно!

 

Пролетната буря на 2 юни му го върна тъпкано!

  

12.

В този случай бях потърпевш. Но съм бил и свидетел на още по остър и наострен Игов. Потърпевшият бе Радой Ралин, разговаряме в отделеното от коридора със стъклена преграда парче за мой кабинет. Внезапно влита Игов и го започва още от вратата: винѝ го за нещо, пита го какво прави тук, приближава го застрашително настръхнал, нарича го подлец, ръга го  с палец в корема, изтласква го към прозореца на тясната стая; Радой отстъпва, клекна, омекна, седна на перваза. Всичко бе толкова ненадейно, толкова краткотрайно, че можех да съм само безмълвно стъписан с едно единствено обяснение: Радой изкупва някакви незнайни само Игову знайни грехове…

 

13.

Странно–нестранно, но малцина знаят, че за десетина дена Игов бе изключен от СБП. 

Тя, случката станала6 в киносалона на СБП; на 28.02.1985 се провеждало събрание на фонда; председател по това време му е Николай Зидаров; Игов минал случайно, случайно научил за събранието и „случайно” решил да остане; стягал го чепикът: за 50 годишнината на Христо Фотев трябвало да произнесе слово в Бургас, но Левчев забранил; научил го от самия Фотев, който не се отказвал от оратора; представям си: подобно на влетяването в редакцията Игов влетял и на трибуната; взел думата и още след първите му думи, все още опѝт да разкаже за случая с Фотев,  Вера Ганчева се разкрещяла „Свалете го! Свалете го!”; създателят на Шесто управление на ДС, вече и писател, Костадин Кюлюмов се развикал: Ако си носех пистолета, щях да го разстрелям пред всички! Зидаров подложил на гласуване предложение за изключването на Игов. Само трима нарушили единодушието: Рашко Сугарев, Любен Петков и Иван Методиев; били против. След две седмици Игов бил извикан пред УС на СБП; главният секретар Лъчезар Еленков прочел дълъг обвинителен акт с прегрешенията на критѝка и предложил най-строгото наказание – последно предупреждение за изключване! Ама аз съм изключен – коригирал го Игов; Не си! – контрирал го Еленков – Ние теб няма да те правим герой! 

 

 14. 

„Един следобед спрях като гръмнат пред входа на Съюза.

С огромен, едва преносим букет, из алуминиевата му врата излизаше Ясен Устренски с жена си, подире му председателят Левчев. Левчев отвори сам вратата на мерцедеса, с лек поклон им посочи задната седалка, седна отпред, тракна вратата и заминаха в незнайна посока. Допускам, на вечеря в скъп ресторант, защото току-що бе свършила премиерата  на първата книга на новооглашения млад поет. Малко преди това, през март, Светлозар Игов бе арестуван, остриган и пратен в тухларната.  Бях с жена си и децата. Гледай, казах ѝ, каква е българската културна политика: на слепия слага очи, на окатия ги вади.” (Марин Георгиев,„Записки на слугата”. Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 1991, стр. 95).

 Случката, по-скоро видяното, е от пролетта на 1986 г.; допълнителен аргумент, че отиват на вечеря е и пропуснатият тогава факт (текстът е написан декември 1989 г.), че с Левчев бе и съпругата му Дора Бонева, а 

часът около или след 17.00.  Мътното време на възродителния процес, сред чиито активисти бе и Левчев, бе възможност за разчистване на лични сметки и осигуряване на собствения просперитет. 

Насилието е агонията на всяка диктатура, а печалбата на насилниците плащат потърпевшите.    

Случайно срещнах Игов след изпитанието; (с мен не е споделял  какво е преживял; за част от преживяното знам от Иван Цанев); срещнах го на ул. „Крум Попов”: бе си пуснал мустаци…

 

 15.

Не познавам друг български писател, който публично да е реагирал на диктатурата в ония години, както Игов; той винаги я е назовавал с конкретни имена; ние, страхливците, подвили опашки, гледахме да се измушим,  думите му ни показваха, че с мълчанието си сме съучастници на режима, бяха изобличаващи ни и заслужени плесници; думи-куршуми, изстреляни в упор; режимът, уцелен в сърцето, омаловажаваше Игов с той е луд!  

Лудост е да казваш истината сред народ от роби; вземат те за Мунчо! – справка „Под игото”. 

Но когато и интелигенцията ти е робска?! 

 – – – – – 

Тъжно щеш, майко, да гледаш 

ти на туй хоро весело… 

  

16.

Днес, след повече от две десетилетия, палачите са жертви; особено в мемоарите си – справка: Л. Левчев „Ти си следващият“ – 2001г.

А жертвите?! – е, освен самѝ са си виновни, най–малкото са и чудовища…

Репресиите срещу Игов са една от причините, когато бе възможно, да покажа Левчев такъв, какъвто го бях видял.

Закъснял начин на справедливост.

  

17.

Общото внушение на донесението на агент „Пламенов” обаче е, че Игов сам си го е търсил, че е едва ли не „битов екстремист”, с патологична фиксация спрямо Левчев, и трябва да се вземе в ръце. Ако не може – да се сърди на себе си, че се налага да го обуздават по такъв драстичен начин. Още повече, че „разбеснелият се” литературен критик, от чиито очи хвърчали ,,налудни искри“, изсипал порой от грозни епитети и по адрес на самия Тодор Живков (задраскано, поправено на: „първия партиен и държавен ръководител”). 

Вестник „Шоу”16.04.2010, Виктор Наумов

  

18.

За един писател, влюбен в истината, не съществуват ни приятели, ни семейство, ни родина. Той е чудовище.

Атанас Далчев

Игов бе саможертвено извисен!

Тъкмо защото обичаше родината!

  

19.

Да видят очевидното могат всички; да го кажат – смеят малцина. 

Най-много Един!

 

20.

Живяхме Под Иго/то  на Народната Ребуплика. А в нея – Под Иго/в.

 

21.

Толкова идеален ли е Игов Под/Игов, ще кажете; стига с този елей юбилеен! 

И ще сте прави!

Малко след Левчевата репресия Игов изчезна, потъна като вдън земѝ. Звъни ми на пожар жена му и пита знам ли къде е; преди това звъняла и у Иван Цанев, и него питала. И Иван, като мен, не знаел. Уплаших се наистина, като знаех с кого си има работа. Изпи го месечината, рекох си; разказвам на жена си... А тя: а бе нали ви знам вас, знам вашите утешения, отпрашил е занякъде, запил се е...

Подир няколко дена така и излезе.  

 Ние с Игов ги обичаме тия работи...

 

 22.

Една сутрин, на кафе, срещахме се на бул. ,,Милин камък“, сладкарница ,,Неделя“, запитах Игова: кой поет те насища духовно повече: – Вапцаров или Далчев?

Игов: – Далчев разбира се... 

Аз: – А защо музей имат Вапцаров, Гео Милев и т.н., а Далчев, Лилиев, Багряна, Симеон Радев нямат... Ето, и тези два факта показват сгрешениият код на българската култура: ре–волюционното, а не е–волюционното, рушителите, а не градителите…

(От предишни разговори знаех, че другият му любим поет е Лилиев).

 

 23.

Колчем е ставало дума за досиетата, аз все добавях, че са недоотворени.

А Игов: – За какво?  Всичко е ясно и без да се отварят! 

  

24.

Агент „Пламенов” донасял за „вражески” изказвания на колегите си Михаил Неделчев, Огнян Сапарев, Енчо Мутафов, Иван Балабанов и Светлозар Игов…

Вестник „Шоу”16.04.2010, Виктор Наумов 

След 10.ХI.1989: 

Огнян Сапарев – председател на БНТ (1991 г.); от 1997 г. – професор по теория на литературата в Пловдивския университет, 1993 – 2003 – ректор на ПУ ,,Паисий Хилендарски“; 2001 – 2004 – депутат от квотата на БСП в ХХХІХ НС. (Помня негова фраза при случайна среща из София през 1993: „Откак „Литературен форум“ се политизира, вече го не чета”). От 1971 до 1982 година е осведомител на Шесто управление на Държавна сигурност.; 1983 – 1988 е лектор в университета в Будапеща (при едно от гостуванията си в културния ни център дори го видях). 1988 г. става старши научен сътрудник в БАН.

Михаил Неделчев е виден дисидент, депутат и говорител на СДС, съставител на  списъка на дисидентите и съавтор на книга за тях; според самохарактеристиката си: „около падането на Стената е ангажиран с политическа работа в радикалдемократическата утопично възстановена формация, член на ръководството ѝ, участник в кръглата маса. Като  депутат във Великото и 36-то Народно събрание е и председател на Комисията по радио и телевизия. В момента е ръководител на департамент ,,Нова българистика“ в Нов български университет, професор, председател на Сдружението на български писатели, главен редактор на излизащото от 1994 г. списание ,,Демократически преглед“ и председател на Управителния съвет на Дружеството за разпространение на знания „Гражданин“.

А ето и едно по-странично сведение за него, на което читателят, по свой избор, може да вярва, или не: „Те никога не са страдали! Те за нищо не са били репресирани! Даже са помагали други да изпитват мъка. И много бързо забравиха как щедро бяха облагодетелствани от режима, как безсрамно превиваха гръб, как грабиха с всички сили от народната хазна  (Георги Друмев, Петко Бочаров, Михаил Неделчев, Енчо Мутафов и др.)”.

Антон Мусаков, „Шесто”, спомени на последния началник na VI управление на Държавна  сигурност, стр. 64, С. 1991

Агент Пламенов бе предпоследния главен редактор на в. „Демокрация“ и веднага след това – директор на Българската Национална филмотека в БНТ. 

Светлозар Игов – и преди (от 1979 г.) и след 1989 – преподавател по славянска литература  в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ , професор от 1997. А покрай новата реформа на новия образователен министър отскоро Игов е и пресен–пресен пенсионер.

Няма и помен някой да се е сетил да го обяви за дисидент.

Не става дори и за академик. Даже и за член кореспондент. Поне от ранга на Алек Попов. 

  

25.

В началото на 90-те, като всеки бавно развиващ се, не бях дозрял до максимата на Юхас, че „по-лошото от социализма е това, което идва след него“. Тогава не само вярвах, бях убеден, че е дошло мечтаното с цялото ми същество време, човекът да се постига според силите и способностите си. Прави са разумните да смятат вярващите за глупаци.

Глупак, смятах Юхас за циник, с насмешка гледах на Иговите пророчества, че демокрация не може да се направи от живковисти; съжденията му ми звучаха прекалено черногледи; нищо не ми струваше, така както съм над нещата, великодушно да махна с ръка, когато той предложи за публикуване в свой превод две стихотворения на Йован Христич; сега е друго, рекох му. Дали е било друго, ще отговори стихотворението, което препубликувам: 

 

        оратори говорят по площадите –

        гражданите, въодушевени, ръкопляскат и вече виждат

        щастливите дни, които ще започнат да идват.

 

         а зад затворените врати, зад спуснатите завеси

         седят онези, които вече отдавна са решили какво може 

         и какво не може да се случи.

 

         и какво значат за тях ораторите, какво значат за тях

         ръкоплясканията?

         с поглед те търсят танцьорките, с които ще се

         наслаждават тази вечер

         и тогава нареждат на своите шпиони да отидат 

         и да кажат на гражданите

         че щастливите дни вече отдавна са започнали.

 

          но гражданите не знаят това и чакат по площадите. 

Спомням си, че тогава то ме впечатли с вечното недоверие на балканския човек, а сега разбирам, че Игов е искал с него да ни предупреди за това, което ни е чакало и което повече от две десетилетия ни е настояще.

 

26.

Когато му издавахме „Привечер” (1999) до последно Игов маха-слага; набирачката на текста и страньорът бяха залудели от него; всекидневно ми се оплакваха; ще му кажа, казвах им, но как да му кажа! При него не тече, ручи направо; не познавам по-голям работохолик и по-разностранен таланат (виж пак „Привечер”). В нея липсват само пиеси и стихове; освен,  че превежда стихове, той ги и пише… Тук, а и въобще, той е виртуоз на рецензията и фрагмента. Няма друг по-всеобхватен критик, с вкус, способен да дефинира явлението. Опитал е всички литературни жанрове, творил е във всички литературни родове. Износил е, както майка плода си,  цялата българска литература от средновековието до днес, а от 60-те години насам – и лично – всички значими автори и творби.

В края на 80-те ми каза: Бате Марине, ти още не си се изписал…

Де да знам, че ми предстоеше да не пиша още, повече от 15 години!  Отдъхвах си от съзерцанието в действието…

Игов пишеше и продължава да пише…

Как ли издържа! И е издържал?

От опит знам, че няма по-тежък труд от селския!

Но и сега, пред писането, предпочитам копаенето.

 

27.

Игов и Иван Цанев! И трима да бяхме: те двамата и аз; и четирима: ние, тримата + Кънчев; и петима: ние, четиримата + Минко Бенчев; заговореха ли за любимия си роман – „Иван Кондарев” – оставаха само двамата. Най-дългия и най-интересния разговор, който съм чувал.

Как да не прочета романа… 

 

28.

Като игра им бе да оприличават кой писател на кой герой съответства. Сякаш раздаваха роли. На мен ми дадоха на Манол Джупуна…

 

11.05.2011, след премиерата на "Отворена книга“

  

29.

Макар най-после семеен, все още не можех да скъсам с ергенските навици и постоянната литературно-приятелска компания. Новобрачник, инсталиран от късмета си в центъра на София, след поредния запой в писателския ресторант, доведох сътрапезниците вкъщи. Настанихме се в голямата празна кухня. Тайно, на пръсти, докато в едната стая спеше жена ми, а в другата – балдъзата и баджанака. Те ставаха рано, трябваше да отдъхнат преди да подхванат осем часовия си работен ден. А ние, артистите на републиката, можехме да си отспим и да прекрачим редакционния праг чак в 14 часа следобед. Един хол делеше двата ни свята. След 4 сутринта, когато затракваха трамваите, взеха да се разотиват, а на Игов предложих празното старовремско легло. Примъкнах се при жена си.

Сутрин балдъзата става рано-рано и право към кухнята. А от нея тъкмо излиза Игов излиза, за да се прибере вкъщи. Балдъзата е смелчага, поглежда го и макар и изненадана, пита: – Извинете, Вие крадец ли сте?

 

 30.

За качественият скок в критическото осмисляне на литературните явления при Игов и предходниците му е достатъчно да прочетем интерпретацията на Тончо Жечев на „Изворът на белоногата” и на Светлозар Игов.

Или пък заглавията на някои от студиите му за Йовков: „Между кръчмата и манастира”, „Балканът, ханът и чифликът” (2011, издание на "Литературен форум“) – формулирането само на топосите е синтез на българската душевност през вековете, улавяне на феномените, а авторът е сякаш медиум, чрез който българското битие открива същността си, своето вечно във временното.

  

31.

В почивния дом на писателите във Варна две бяха за мен привлекателните места на терасата в тамошното кафене: под лозницата и под ореха; първото бе за избраници (разбирай ръководството), второто – за простосмъртните; седим в края на август или началото на септември 1990; седим до късно… Говори  Игов! Както никога допреди. Чух, а и много пъти след това съм го чувал да казва изумителни неща, неща, които никога и никъде не е написал и не ще напише… Подарява ги на пространството. 

А орехът, все още зелен, натежал от листа и плод, стаява се, заслушва…

Ето и няколко фрази, които съм впаметил и заради провокативността им:

Николай  Хайтов не е име на автор, а заглавие на най–хубавия роман на Жени Божилова.

 След четиридесетата си година всяка жена е склонна към изневяра.

 Макар Кънчев, Радичков и К. Павлов привидно да си приличат, приносът на Радичков и Константин Павлов е в деструктурирането на езика и дотогавашните ценности, на Кънчев – в структурирането на езика и създаване на нови ценности.

 Заради сина си Зарев е готов да жертва българската литература, Левчев, заради себе си – и сина си.

 Ако при разговор с една жена тя често се смее, значи е готова да ти се отдаде.

 Аз не пиша отрицателни рецензии, пиша само положителни.

 

32.

Досега Игов не е сгрешил кой може и кой – не! Не е пропуснал да забележи нито един талантлив дебют!

Мълчанието – отрицателната рецензия на Игов.

 

 33.

Някога, през 80-те години на миналия век, когато пишех активно, пишех за неколцина: поздравят ли ме за текста Иван Цанев, Светлозар Игов, Здравко Недков, Тончо Жечев,  Ивайло Петров, Георги Мишев, Петър Алипиев – значи съм успял; те покриваха всички зони на различията, останалите няма къде да ходят; заради тях виждах смисъл и имах упование да пиша. (А са ме поздравявали, без да съм целял, и Васил Попов и Йордан Радичков); Николай Кънчев, Виктор Пасков и Борис Христов – за „Третият разстрел”. 

Сега повечето са мъртъвци… С Цанев си сритахме конете7; Игов и Мишев ми останаха…

 

 34.

Игов бе и си остана мярка за качество – един Иг; бе си го извоювал през десетилетията, макар и винаги в опозиция на официалната Менделеева таблица в литературата. Но парадоксално: в уж свободните и демократични времена бе постепенно, но неизменно социално и литературно присъствено изтласкван, почти маргинализиран от новата официалност. Порциите слава и безсмъртие раздаваха Неделчев и верният му паж, дясната му ръка Дойнов. И Иван Цанев все около тях се заумилква: той винаги знаеше къде има сиренце! Двамата съратници, чрез НБУ и ,,Литературен вестник“, особено след изчезването на ,,Литературен форум“, постепенно се превръщаха в монополисти. 

И пред сергията им се заточи дълга опашка…

Започнали заедно на младини, буйствали заедно по младежки, с времето Неделчев и Игов не само се отдалечиха – завраждуваха. 

Взаимната им непоносимост създаде голяма дилема на Иван Цанев: как да е добре с Игов, след като е толкова приближен на Неделчев?!

Какво мислеше Игов за този акт на някогашния си приятел Цанев…  Засега няма да отварям дума…

 

 35.

Като съм гледал, и гледам, как Игови колеги са готови на всичко само и само да се докопат до научни титли, сещам се за самия Игов: дори не разбрах кога е станал професор. А и той криеше научното си звание като срамна болест.

Достатъчно е веднъж да го чуеш и ще разбереш, че е професор: всичко знае! 

Винаги съм го имал за такъв, без дори  да се сещам за титлата.

А и той се пази от нея като от огън.

Сам твори и съ–участва в творчеството на другите: „ту пишещ читател, ту четящ писател”,  негово самоопределение.

Ни спира да чете. Ни –  да пише.

 

36.

Игов е от талантите, които никога няма да получат заслуженото официално признание и материално възнаграждение; той първо работи за идеята, а парите – ако ги дадат…

Той е златен безсребърник, за който още няма съответна мярка.

Сам си е еталон! 

 

 

37.

Днес?

Изгнаник в емигрирала родина! 

 

38. 

Пояснение към фрагмент 20

 Когато написах „Под-Иго/в“, дадох го на самия Игов – да сверя конкретните случки съобразно неговата памет. Той не опроверга нищо. Текстът ми бе публикуван в двутомника „Пространствата на литературата“, С., 2012, юбилеен сборник в негова чест. И чак година след това Игов ми разказа нещо, което явно дълго е стаявал. Това, на което бях свидетел (началото на февруари 1985 г.), и бях описал така: „Малко след Левчевата репресия Игов изчезна, потъна като вдън земѝ. Звъни ми на пожар жена му и пита знам ли къде е; преди това звъняла и у Иван Цанев, и него питала. И Иван, като мен, не знаел. Уплаших се наистина, като знаех с кого си има работа. Изпи го месечината, рекох си; разказвам на жена си... А тя: а бе нали ви знам вас, знам вашите утешения, отпрашил е занякъде, запил се е (я с приятели, я с някоя – допълвам сега – 15.01.2016, защото сега се сещам). Подир няколко дена така и излезе“. 

Тъкмо този, все пак хепиенд, Игов обърна нагоре с краката и се оказа, че не е така. Да, той наистина е бил в провинцията, наистина се е запил, но за да стигне до там, причината е друга. След прословутото събрание в СБП, на което е заклеймен публично, а основателят и първи шеф на 6-то на ДС Костадин Кюлюмов се е заканвал, че ако му е под ръка пистолета, лично ще го разстреля, Игов вероятно е изкарал една безсънна софийска нощ. Няма как да е инак, щом си в тоталитарна държава, в която убийците са винаги анонимни (не само в сегашния ред на умишлено безредие, прокламиран като демокрация). Рано-рано той се отправил – къде? Ами към мястото на заканата за убийството му – в съюза на писателите и най-вече  – на тържището му  – кафенето. И кого заварва там? Заварва Кънчев, седи сам на маса в долната част на помещението, сърба сутрешното си кафе. И Игов се втурва към него, към ближния си от години като към спасение и още седнал-неседнал, чува сърдития му глас:  – Ти защо сядаш тук?! 

Силно запомних тази Кънчева фраза от устата на Игов, така се канех и да озаглавя този откъс, ако смогна да го напиша. Запомних я не за да изобличавам Кънчев, а защото тя илюстрира перфектно ония времена, показва колко трудно бе да защитаваш бялата врана или черната овца. Кънчев се е побоял да даде рамо дори на оня, който системно го е бранил. Побоял се е, защото се е страхувал, че могат да го върнат там, откъдето се е върнал. А Игов… Игов все някак се оправяше. След такива избухвания търсеше покровителството на Богомил Райнов, Светлин Русев, Дико Фучеджиев, Тончо Жечев, а веднъж, ако не се лъжа, и на самия Александър Лилов. А те се и застъпваха за него. 

Продължението на случката от Игов е: станах, вече нищо не виждах, излязох от кафенето, тръгнах нанякъде, не помня накъде и накрая се намерих на гарата; качих се на първия попаднал ми влак. После, отдъхвайки си, допълни: – Така разбрах, че Кънчев не е ченге.

Днес, 12.01.2016, в 12.08 ч., Игов ми звънна; покрай това-онова, доверих му, че най-после съм описал разказаното от него за случая в кафенето и съм цитирал така силно впечатлилата ме и затова запомнена фраза на Кънчев „Ти защо сядаш тук?“ А Игов: „Е, това не го пиши, той на другия ден звънял на Вили да пита къде съм; по тази му фраза разбрах, че не е ченге…“. Отоворих му: а ако не се пише както е, има ли смисъл да се пише… 

 

39.

Последна среща

 

 

12.07.2022

 

 

40.

29.09.2023

 От дни усещах да витае около ми Игов; знаех, че се е залежал, мислих го... понечвах да предложа този текст за публикуване и се отказвах, за да не мине за предварващ реквием…

Снощи в 18.41, бях на тържество в ,,Колибри“, мобилният ми иззвъня; за да не преча, бързо се устремих към вратата; пътем видях на дисплея изписано името Атанас Игов; и вече знаех какво ще чуя, отворих телефона с думите: – Искаш да ми съобщиш, че… Той довърши изречението: баща ми почина...

 

 ---

 

1 Вечер на Кънчев в Габрово – 26.10.1976, участват: И. Цанев, Марин Г., М. Бенчев, Игов, а от Габрово Кольо. Атанасов, Д. Горсов. (Из бележника на Св. Игов).

2 1978, 27.01. Габрово ККД, вечер на И. Цанев, участват Здравко Недков Г. Белев, Игов и Марин Г.; 28.01. Боженци, гостуване у А. Германов; 21.02. - Габрово, вечер за П. Братинов, участват Енчо Мутафов, Игов, Б. Кунчев, присъстват Марин Г. и Я. Петров; 22.02. в Горна Росица, нощувка в Петкови; 23 – 25.02. връщане в Габрово: Игов и Марин. (Из бележника на Св. Игов)

323.06.1978. (Из бележника на Св. Игов)

4 Фрагмент от Ат. Далчев 

5 Стих от „Песен за човека” на Н. Вапцаров  

6 Де да бе така, както ме подозираше Игов! Вестникът нямаше да спре. И досега да си излизаше. Справка: „Съжалявам, защото, ако бях останал в „Литературен форум”, нямаше да допусна да го закрият”. (Атанас Свиленов, интервю с Генка Маркова, май 2006, „ История населена с хора”, ИК „Гутенберг”, София, 2006, стр. 113). 

7 Вечерта, в памет на общия ни приятел Йожеф Уташи, на 05.11.2010, след 10 годишно прекъсване възстанови и нашето приятелство. Може би е възможно?!

 

 

Снимките са от личиния архив на автора