МАРИН ГЕОРГИЕВ
На 4 януари представих като издател книгата на Николай Павлов "На бавен огън“, по програма ,,Христо Ботев“. Близо седмица препрочитах прозата му – първият път го сторих преди да я издам, отбрах и редактирах изсипаните ми от него на купчина текстове и каквото съм мислил съм му го казал или написал: от няколко години водим онлайн кореспонденция. Но всичко вече е изчезнало от паметта ми, изместено от други подобни, или различни занимания и задължения.
Нощес се субидах в 01.37 и до 5 часа не можах да заспя. Запрехвърлях камъни: на страницата вляво от съдържанието вписах основните си опорни точки. Но едно е да говориш, друго да пишеш.
Като мина "разпита" на Димитрина Кюркчиева, обадих се на автора, "докладвах“ му, а той намекна и да го напиша, защото казаното в интревюто бе и вид рецензия. Обясних му, че трудно пиша, че това ще ми отнеме два-три месеца, но като го усещам колко му се ще – сядам да съхраня най-важното, докато ми е пресно.
Николай познавам още от студентските му години. Завършил е 1974 г., а аз 1971 г.. Не се прежалва лесно младост и мястото на най-щастливите й дни и години – Велико Търново и университета. Правех-струвах – все гледах да прескоча до рая на младостта. Така се запознах с него. Че то и с кого да се запознаеш, освен със събратята – по това време той пишеше стихове, носеше брада, както и сега, и бе бохем – пиеше и пушеше яко, макар да ми споделяше, че има проблем със сърцето, а пък и студентките не го оставяха на мира – (или той – тях). Но кой е разумен на тия години и кой не се самоизразходва?!
После дойде в София – бе се оженил за своя състудентка – Филипа – жилава, мургава, гъсточернокоса софиянка, нисичка и слаба, деликатна и с щедра душа. Не знам точно годината на неговата поява в столицата, но бяхме запазили приятелството си, което остана по предишному човешко, а литературно – още по-тясно. Моят писателски кръг стана и негов, увлеченията ни – общи, а инак си знаехме и кътните зъби. Имахме едни и същи идеали, кумири и приятели в поезията, главно Иван Цанев, който ни бе еталон, а от съпоколенците ми Николай си падаше по Янаки Петров, дори се влияеше от него. Което и призна скоро в наш разговор. Тогава бяхме чисти, мечтателни и нравствено взискателни идеалисти. А какви сме сега – един Бог знае.
Николай дълги години работеше във вестник "Йени яшък“, двуезичен, предназначен за българските турци – нали самият той бе от Кърджали, град и район етнически и религиозно смесен, после – най-неочаквано за мен, стана редактор в отдела за хумор и сатира на Радио София и пак така неочаквано за мен – оказа се, че е прописал и проза. Но преди това, в 2000 и 2001 година, пубуликува в ,,Литературен форум“ няколко интересни литературно-критически статии. По принцип не четях какво излиза, защото се занимавах с просене на пари за да съществува вестника, но този път, предизвикан от новото му превъплащение, любопитството ми надделя и ги прочетох. И бях още по-изненадан: от ерудицията му. Виждам я и в прозата му: учил се е от наши и световни майстори.
Допада ми ясният му и точен изказ, наблюдателността му върху човешката пихология и поведение, това, че героите му се разкриват чрез действията си. Сюжетите и темите му са разнообразни, персонажът – също, те са от различни времена и дори епохи, но онова, което ги свързва е неказаната пряко, но прозираща отвсякъде идея, че както не можеш да излезеш от живота жив, така не можеш да се измъкнеш от прегрешението невинен и неовъзмезден; при него са в сила всемирните везни на греха и изкуплението, капанът накрая винаги щраква, а пушката изгърмява – един от учтелите му е и авторът на тази метафора Чехов. Идеята му, нравствена по смисъл, е пак онази, същата – от младостта и го прави верен на себе си и на поезията, която изостави по знайни само нему причини.
Николай Павлов е от малкото ни писатели, които така добре познават жената и като плът, и като душевност и чрез тях разчепква сложните й взаимовръзки с мъжа. Любовта при него обикновено е кратковременна, изчерпва се бързо и по принцип е нещастна – все едно дали от ерозия на характера или от амортизацията на брака. А и човекът не е величина равнозначна на постоянния ток, а на променливия – ,,Грил“, ,,Виното на красавиците“ напр. Опрян на опита, умело демитологизира архетипове като Ахил, Хектор и Елена (,,За млякото и сълзите“). Познава отблизо и артистичните среди, измаманата им фасада, преиграването, престорената сложност, зад която най-често се крие нищожна личност (,,Потъване“, ,,Скъпият покойник“).
Но това е само една от проявите на човешкото лицемерие, добродетелите са напуснали силните на деня, носителите на славата и са се оттеглили при т. нар. обикновени хора, бедни, блъскащи от тъмно до тъмно за хляба – разказът ,,Поменът“, изграден изцяло в традицията на реалистичната поетика. Пластично и оригинално е предадено изпитваното от човека на граничната черта между живота и смъртта в ,,Синеокото куче“, и в душевните, и във физическите му измерения.
Израснал и формирал се на младини в провинцията, той съумява да предаде вярно тамошния живот в десетилетието на 80-те години – последното от агонията на един противоестествен обществен строй – новелата ,,Потъване“. В нея има сцена, която разчитам като обновен и като че ли нарочно актуализиран заядливият спор между вечно враждуващите приятели дядо Либен и Хаджи Генчо, сега преименувани в дядо Дим и дядо Став. Спорът е представен през погледа на внука, колкото дете, толкова съзряващо момче, прозряло човешките слабости и заигравки.
В един разговор Николай подхвърли че при него всичко е вярно, но не е истина. Не виждам по-точна формула за направеното в тази книга, което аз перифразирам така: фикшън, изграден от достоверности. Те изкупват увлеченията му да ги поднесе ту чрез похватите на фантастичния, приказния или гротесковия сюжет и създаващи впечатление за стилова еклектичност. Експериментирането нарушава хомогенността на книгата, подсеща за различните му, често противоречащи си един на друг учители. Спасителното средство срещу тях е правдоподобността, която той владее и тя е една от сигурните възможности за постигане на добра литература. А може би и най-ефикасната – например надхвърлилият и най-смелата фантазия разказ ,,Великден“. Автоформулата му показва, че той има самосъзнание за направеното от него в контекста на направеното от други.
Къде е мястото му на литературния терен, така пъстър и така объркан, дърпан насам-натам от писатели, и талантливи, и симуланти, минаващи за писатели, от активно пишещи и залягащи над текста и активисти в литературния живот?
Ще се изразя така: не само най-хваленото на пазара е най-доброто. На пазара има и по-потулени сергии, на непредвидени кьошета, но и в тях ще намериш стоки, които си заслужава да притежаваш. Тях, получилият европейско признание писател Георги Господинов, вижда като пролуки в канона, а в интервю пред БиТиВи ги определи не само като най-интересни, но дори и най-важни.
Не съм мъдър колкото него, но пътем се сещам за Хенри Милър, който твори в едно и също време със Стайнбек, Хемингуей, Фокнър, но прѝживе не получава тяхното признание, минава за маргинален, дори за вреден, а сега всяко десетилетие работи за него – писателят извън някогашния канон влиза в графата за голяма литература. Или пък Константин Костантинов – вечно загърбван, смятан за частно явление. Че то дори и с Атанас Далчев беше така, а за някои и досега. Сещам се и за Йордан Ковачев, адвокат, защитник на Никола Петков в инсценирания процес срещу него; Ковачев е сред най-добрите, а може би и най-добрият преводач на Лермонтов, но той е и автор на разказ, според мен шедьовър като тема, изпълнение и психологическа убедителност, със сюжет за който никой не се е сетил в литературата ни – ,,Кражба“: не грабителят крадец, който има повече, дори в излишък, се чувства неудобно, а ограбеният, който има по-малко. Неудобно му е, защото не може да си представи, че това, което той не би си позволил, за друг е нещо естествено.
В наши дни такъв за мен например е Маргарит Жеков – поет извън всяко поколение, създател на висока, метафизична поезия. С подобна съдба е и поетът Стефан Стоянов, с малко на брой, но значими стихотворения. Като сравнявам случаите ситуационно, а не естетически равностойно, дописвам: писатели от този род самотно проправят своята пътека, в която се съдържат предишни литературни тенденции, които те доразвиват и които същевременно са градивни съставки в създаденото от ония, които засега са носители на лавровия венец.
04.01.2022 – 02.04.2022