"Камъчета под езика“ и "Девет“ - новите книги на Марин Георгиев, ще бъдат представени във Велико Търново на 20 септември от 17,30 ч. в регионалната библиотека "Петко Рачев Славейков“, съобщиха от институцията. Литературната среща ще бъде водена от белетриста Мартин Маринов и литературния критик Владимир Шумелов.
Марин Георгиев ще отговаря на въпросите на почитателите си.
ЗА АВТОРА
МАРИН ГЕОРГИЕВ е роден на 9 април 1946 г. в с. Биволаре, Плевенско. Завършил е българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 1971 г. Автор е на повече от 20 книги – поезия, проза, литературна критика, преводи.
За заслуги в популяризирането на унгарската култура получава четири отличия на Унгария: „Про Култура Хунгарика“ (2001), ордена на президента на Унгария (2016), Международната литературна награда почетна сабя „Балинт Балаши“ (2018), а през 2019 г. става пръв чуждестранен носител на наградата за поезия на Фондация „Йожеф Уташи“.
През 2015 г., в издателството на Дьорд Сонди „Напкут“, Будапеща, излиза сборникът с избрани негови стихове „Ни Бог, ни дявол“(„Se Isten, se ördög“, „Napкút Kiadó“, Budapest), а през 2019 г. в издателството на Съюза на унгарските писатели „Мадяр напло“ – „Някой винаги гледа“, том с избрана проза и поезия („Valakifigyel“, „Magyar Naplo“, Budapest) .
През 2016 г. Получава почетния знак на Великотърновския университет.
ЗА КНИГИТЕ
"КАМЪЧЕТА ПОД ЕЗИК“
"Марин е от редките участници в софри и говорилни, който усети как изтича времето в бездействие, ако не предприемеш нещо да задържиш хода му. Предприемач бе дума, негативна при реалсоциализма, властта се страхуваше от всеки, който решаваше нещо „да предприеме”, без разрешение, без бележка дори на кварталния. Новата дума е „мениджър”, казваха приятелите му – Иван Цанев, Игов, бъдещият професор, – те наричаха Марин „Манол Джупуна”, по героя на Емилиян Станев от романа за измисления Иван Кондарев. Джупуна, стъпил яко на земята, разчиташе на промяната чрез усъвършенствания. Мениджърът всъщност е новият революционер, а не кондаревци, заканваше се Марин да го каже в прав текст на самия класик, ако му се отдаде случай. Не му се отдаде – остана да споделя заканите си, намеренията, мечтите и бляновете във вид на камъчета под езика. Да ги напише „както по нашенски не е прието да се пише” – това са първите редове на книгата.
И още: „Една своеобразна видрица от втората половина на ХХ век, та до днес: животът неукрасен, неразгадаем, видян в упор, изговаряне на мълчаното: камъчета, които всеки държи под езика, сега извадени на показ”.
Животът като видрица.
Георги Мишев, "Литературен вестник“, бр. 17, 2023
---
"Новото - и впечатляващото - в тази книга е нейният разнороден характер. Някои ще кажат „Видрица” с фрагменти ала Далчев (макар тези къси откровения да не са от рода на Ивандинковите и Светлозариговите отклици навремето), с рецензии, спомени, кореспонденция (изпращани и получавани писма, нещо днес улеснено и от интернет), размисли върху литературата и изкуството априори и по съвсем конкретни поводи. Някои, включително и самият автор, биха видели в този сбор началата на няколко отделни книги. И това ще е също вярно, ако не приемем, че реализирани поотделно, може би няма да имат вече същото въздействие.
Ценното за мен в случая е стереоскопичното звучене на книгата, ако се изразим с тази дума от арсенала на един известен поет, който смята, че подобен род лексика е особено поетична. Ние преследваме по-прозаични цели и искаме да подчертаем, че това разногласие на пръв поглед създава усещането за цялостно модерно звучене на фона или на тягостното мълчание, или на какафоничните понякога изблици на съвременната ни критика. Доколкото я има. Марин Георгиев се е постарал – и е успял! – да види нещата, които го вълнуват от различни ъгли, нещо като Катедралата на Моне“.
Кирил Кадийски, Портал Култура, 12.04.2023
---
"ДЕВЕТ"
"ДЕВЕТ“ толкова са поемите на Марин Георгиев, написани от 1977 до 2017 година, пет от които неиздавани, а три – непубликувани. И деветте са събрани в тази книга, за която МаркоГанчев пише: Покойният Йордан Попов се тюхкаше, че в наше време в България само двама души могат да напишат поема. Ако беше жив да прочете деветте поеми на Марин Георгиев в наскоро излязлата негова книга, щеше да се зарадва, че те били трима.
Марко Ганчев, "Когато поет чете поета“, Портал Култура, 17.05.2023
---
"Памет" на Марин Георгиев, творба, която е едновременно екзистенциална и съзерцателна, детството, по-цялостното историческо минало, което се крие зад него, и спомените за провинцията и селото са съчетани в мащабна поетична структура, която същевременно представлява семейна история, написана на лиричен език, социографско представяне, душевни търсения, исторически анализ, с родители, баби и дядовци и други бивши фигури от селото, а епизодите и включването на типични фрагменти от съдбата, както прави Ласло Наги, правят селския живот и селската съдба изобразени в творбата: В "Havondelelőszivárvány" и "Rege a Feuerésjacintról" ("Дълга поема за огъня и зюмбюла") за унгарското село Исказ животът на селяните се разширява от едно малко българско село във визия за съдба на човечествотo“.
Проф. Золтан Яноши, из следговора му в антология на българската поезия в превод и съставителство на Бенедек Киш, Будапеща, 2022
---
"Тази поезия е всеобхватна, мисли за всички и всекиго, изказва се за безкрайната универсалност, чиито частици сме и ние като създания, в която сме родени да потънем, и ако отделяйки се от нея тръгнем по собствен път, съществуването ни се превръща в безполезно и ненужно. За всичко това може да се чете в може би най-хубавата балада на Георгиев под заглавие „Памет”, в поемата, посветена „на живите и мъртвите от моето село”, в която ни развежда по такъв начин из съдбините и историята на една микрообщност, че разказът става безкраен и универсален, обхваща всичко, обединява всичко.
Искрящо тъмни картини, всяка дума, всеки ред е изпълнен с красотата и посланието на съществуванието, живота, сътворението, защото ние не сме предназначени само за смъртта и унищожението, колкото и да не ни щадите, по този начин баладата се превръща в протестен вик, обхващащ всяка унищожаваща човечността идеология, всякаква студена технокрация, прецизно убиваща човек и душа и ние, читателите сякаш се чувстваме длъжни да преведем в ред, да разнищим, да реконструираме своя живот и живота не предишните, на света, но това обикновено е излишно, защото в тази поезия нещата се разтварят едно в друго, пораждат се едно от друго, и хората от още най-древното време, по следите на хиляди принуди, всичките седем милиарда, както вчера, така и днес.“
Янош Тамаши ОРОС (поет), Списание „Напкут”, 2016, Будапеща
VII
В насладата, когато се зачева, кръвта кипи и ни замайва.
Настръхналото тяло трепти разгорещено.
Изправят се косите ни. Горят подутите ни вени.
С пресъхнали уста благодарим нечуто: – Мамо!
Тъй както в най-голямата си скръб
и в болката си най-непоносима,
отпаднали, по гръб,
пак шепнем майчиното име.
Един и същ е коренът на мъката и радостта,
на болката и на насладата.
А майките отдавна са в пръстта
наред със майка си и дядо си.
Подземни родове – огромни и безчислени редици,
подали си завинаги ръце без обич и омраза.
Дълбаят ходове през тях и през изгнилите сърца къртици.
И червеят – вратар безмилостен – там царството им пази.
А стоновете, виковете ни изтръгнати,
със всички сокове на тялото,
не са ли нашата душа разпъната
от раждането и смъртта,
от края и началото...
И тази пръст, неутолима
да дава и приема,
е всъщност майката любима,
която молим изтощени.
Тя чува всичко.
И идва да ни вземе…
Марин Георгиев "Памет“
