Кирил Кадийски е автор на книги с поезия и есеистика: „Поезия“ (1995), „Съчинения в три тома“ (1997), „Вечеря в Емаус“ (2000), „Черепът на Йорик и други стихотворения“ (2004), „Съчинения в пет тома“ (2007), „Поезия/Прози“ (2013, 2015), „Поезия“ (2014, 2019). Претворил е на български редица френски и руски поети като Вийон, Ронсар, Юго, Бодлер, Верлен, Рембо, Маларме, Верхарн, Аполинер, Сандрар, Лермонтов, Тютчев, Бунин, Блок, Волошин, Маяковски, Манделщам, Пастернак. През 2018 г. Университетското издателство „Св. Климент Охридски” публикува книгата му „За поезията“, съдържаща неговите лекции по теория и практика на поезията и поетическия превод, четени през последните години в Софийския университет.
Кадийски е най-превежданият в момента български поет в чужбина. Негови книги са издадени във Франция, Испания, Италия, Гърция, Сърбия, Румъния, Македония. Френското списание „Нувел обсерватьор“ го нареди сред най-значимите съвременни поети. Носител е на престижни награди: „Иван Франко“ – Украйна, Голямата европейска награда – Румъния, „Сичевски визии“ – Сърбия, „Макс Жакоб“ – Франция (за цялостно творчество), „Артур Лундквист“ – Швеция-България, Националната награда за превод 2011 – Италия. За тритомника на Молиер през 2013 г. получава Специалната награда на СПБ, а през 2014 г. – за „Антология на руската поезия XII-XXI в.“ През септември 2018 г. в Москва му беше връчена Голямата международна награда за превод „Читай Россию/Read Russia“ за двуезичното издание със стихове от Фьодор Тютчев.
Кадийски е кавалер на френския „Орден за изкуство и литература“, член-кореспондент на френската Академия за поезия „Маларме“, член на международната Академия „Монмартър в Европа“, почетен гражданин на „Монмартърската република“.
Интервю на Веселина Колчакова, предоставено на skif.bg от поета Кирил Кадийски.
-----
Г-н Кадийски, струва ми се, че в обемистия том „За поезията” – Вашите уроци по стихознание, а може би и другаде, говорите за тези две категории - цезурата и цензурата. Толкова важни ли са те за поезията?
- За поезията са важни и двете. За другите изкуства, а и за културния живот въобще, особено важен е въпросът за цензурата. Опозицията е анекдотична поради близкото звучене на тия две понятия, но има и по-дълбок смисъл, понеже става дума за истинска случка: младият все още Пушкин попитал своя учител по поезия Василий Жуковски нещо за цензурата, а той му отговорил, че поетът първо трябва да овладее цезурата, пък след това цензурата сама ще му се представи в целия си блясък.
Съвременните поети, за жалост нито имат понятие от цезура, нито пък ги вълнува цензурата. Понеже и цензурата не се интересува от това, което те пишат. Но истинските поети, още от дядо ви Омир, не случайно са се занимавали с цезурата. „Пей за гнева на Ахила, сина Пелеев, богиньо...” – усещате ли как след Ахила настава една пауза, да си поеме читателят дъх и да продължи. Затова цезурата се поставя на точно определено място. Докато цензурата служи тъкмо за обратното: да не ти дава да си поемеш дъх, да не можеш да продължаваш в своето начинание и затова се появява постоянно и винаги не на място. Наскоро ми поръчаха интервю от една Българска Толерантна Асоциация и аз като порядъчен човек отговорих на първите въпроси и ги запитах така както тече разговорът, мога ли да продължавам с отговорите. Отговорът беше: ама да, разбира се... А накрая започнаха увъртания и обяснения и новият отговор беше „Не!” Иначе у нас цензура няма - в Европейската общност сме все пак.
Вие сте емоционален човек, включително и в публичните си изяви, с какви чувства и мисли изпращате 2022 г.?
- Със смесени. От една страна има неща, които би трябвало да ме радват: вече съм на 75, а още съм във форма – и физически, и умствено. Като стар самосвал, който не само е в движение, но и го товарят, понякога извръх, и той пак върви. Но като излезе по разкаляните пътища на родната действителност (не само литературна), започва да боксува и да хвърля кал по колите, които се силят да го задминат и отляво, и отдясно. Не съм отявлен еколог, ама много коли, много нещо - откакто търкалящите се тенекии на Европа вместо към автоморгите тръгнаха към България. Но това е нормално - страна, която е политическо сметище, защо да не поеме и чуждите битови боклуци. А и Европейската общност си го заслужава – България е тенекията, която дрънчи на опашката на Европа. Дрънчи, та се чува из цял Шенген.
Ако изключим последната изненада, която си е чисто предизвикателство, Вие самият като че ли доста често се оказвате лице в лице с изненади и предизвикателства. Кои или какви бяха най-големите през изминалата година?
- Приемам изненадите (особено приятните) като човек, на който нищо човешко не му е чуждо, а предизвикателствата, както сте забелязали, често ги предизвиквам сам и колкото са по-големи, толкова с по-голям хъс се надигам срещу тях. Това ми е създало куп опоненти (евфемистично казано), донесло ми е славата на труден човек, което приятели като Георги Цанков се мъчат да поднесат по един по-благовиден начин: „... издателство „Колибри“ подхваща нова поетична поредица, водещ редактор на която ще бъде феноменът, поет и преводач от световна класа Кирил Кадийски ( колкото и да е сложен като характер, той е явление, не провинциално и не плод на „колективистичния провал“) и т.н.
Определено 2022 г. за мен беше богата и на събития и на емоции, повечето положителни, но и на отрицателни, които можех да си спестя, ако умеех да махвам лесно с ръка при всяка забелязана несправедливост и дори дивотия. Една от приятните изненади беше, че никой не разбра, че съм на 75, значи младея, излиза, че въпреки трудностите и препятствията съм се запазил свеж. С това си обяснявам защо една млада (58 годишна) оправна дама постоянно ми повтаряше, че трябвало да имам лична секретарка. Но като разбра, че получавам минимална, почти социална, пенсия не се поинтересува защо е така и някак си разликата в годините ни си каза своето.
Друга не по-малко приятна изненада беше, че френският ми издател пусна от печат двата тома от по 700 страници, побрали моите събрани съчинения, точно на 3 март. Това е същият онзи, който само година преди това беше публикувал и анкетата на Светлозар Жеков с мен, над 600 стр. С повече от 200 снимки и факсимилни текстове. Може да е чиста случайност, но подозирам и това, че е искал да ми достави удоволствие. Това обаче едва ли щеше да стане, ако знаеше, че у нас от време навреме изскача и един доста познат вече повик: да си сменим датата на националния празник.
Не ме изненада Патрик Вагнер, който междувременно беше рецензирал въпросната анкета, че ми изпрати въпроси за интервю, което да публикува в своето списание „Ливр’арбитр”, не беше изненада, а по-скоро приятен гъдел, това, което пишеше за мен, наричайки ме poète des poètes, както и да се превежда това. Да прибавим и жеста на Паскал Пайен-Апензелер, този радио-вариант на Бернар Пиво, който по радио „Куртоази” в края на април и началото на май излъчи две едночасови емисии за мен и моята поезия: микс от интервю, критически бележки и негов собствен рецитал. Сам поет, критик и актьор – чудно ли е, че той вече двайсет години води тая рубрика, която се следи с голям интерес.
И накрая, без това да е всичко, поредният брой на френското списание „Летр”, който предстои да излезе от печат след Нова година, изцяло посветен на мен и моето творчество. Над 40 поети, писатели, критици, университетски преподаватели от Европа, през Канада до Австралия с текстове за скромната ми персона. Писани на френски, или преведени от английски, италиански, руски, румънски, гръцки, български, че и препеяни от македонскиот jазик.
Не мога да се оплача, че това, което правя, остава незабелязано тук, но няма нищо общо с шумотевиците, които се вдигат от (и за) някои щастливци, на които им били излезли 3 хайку (9 стиха) в хонконгски хайку сайт или им бил отпечатан разказ в някакъв тематичен сборник. Един творец трябва да бъде забелязван, но много важно е и кой те забелязва и какво забелязва. Кел файда да не слизаш от страниците на издание, което тръби на първата си страница, че входът за чалгата е строго забранен, а в антрето са накачулени не само, за да покажат художествения вкус на издателите, но и с цел продажба картини от печално познатия стил „креватна живопис”. И колко ли получават за тази си рекламна дейност, щом предлаганите „произведения на изкуството” вървят по 250-300 лв. парчето. Дори на самия площад „Славейков”, когато имаше импровизирани книжарски сергии не се предлагаха такива „шедьоври”. Но какво странно има тук, щом си се съгласил да те наричат „мисирка”, само защото - видите ли – това бил характерен, своеобразен начин на изразяване на онзи „простия”, а не явна простотия.
Добре, стига вече! Да доставим малко радост и на тези, които от толкова време са се захванали да въдворяват тишина около мене: не са самотни в усилията си, почти всички институции го правят. Но това не ме впечатлява, още по-малко разстройва. Нашите политици книги не четат и на театър не ходят. Ако го правят, ще се разчуе, както преди няколко години, когато министър председателят и този на културата отидоха на театър и медиите го разгласиха веднага като чудо невиждано.
Да спираме, че почнах да ставам предизвикателен.
Да продължим с предизвикателствата. Или искате да ги отминем?
- Напротив – ниикога не съм се страхувал от предизвикателства. Дори често съм ги търсил. За мен през изтеклата година истинско предизвикателство беше да публикувам моя превод на Дантевия Ад. А изданието, което направи „Колибри”, наред с многото отзиви донесе и „Златният лъв” на Асоциацията на българските книгоиздатели. И тук мрънкащата некадърност не се стърпя: ама това превод ли е, защо на корицата пишело „претворил” Кирил Кадийски. Наложи се Владимир Атанасов, човек с голяма практика в занаята, да им светне лампата в мрачния килер на съюзената, сдружена и сдушила се посредственост: че претворяването е по-висша форма на превод. А Лиза Боева, която е спец в тая материя и с Ицко Финци правят изключително интересни постановки, е категорична:
„Именно като „претворение“ определя Кирил Кадийски своята работа по „Ад“ на Данте. Това трябва да се превърне за нас в национално събитие, в главно духовно събитие за нашата култура.”
Не по-малко предизвикателно е да публикуваш не избрано, а събрано. При избраното винаги има известна манипулация, прави се тенденциозна подредба, скриват се недостатъци, изтъкват се неща, които при други обстоятелства биха се размили, изгубили. Друго е при събраното. Тук всичко е като на длан. И се вижда какво има и какво няма. А когато творбите - както е в случая с моите „Сонети” – са писани в продължение на близо 40 години, възможно е да се проследи пътя на твореца, да се види възлиза ли той, или гравитацията на годините го принуждава да се спуска все по-надолу. В моя случай интересното беше и в друго: една вече нова за мене публика, с нови виждания за поезията, с нови изисквания. Както първата ми книга „Небесни концерти” беше посрещната с голям интерес, вероятно понеже беше дебют (над 10 рецензии, нещо рядко и за утвърдени поети), така и „Сонети” получи прием, достоен за една равносметка. Разбира се, някои от дузината рецензии, отзиви и представяния могат да бъдат тълкувани и като приятелски жестове, но критици и литературни историци като проф. Милена Кирова трудно може да бъдат обвинени в емоционални избилици:
„Тук е мястото да припомня, че К. Кадийски е изключителен майстор на изкуството да се прави поезия, той пише с лекота и вещина, каквито някога са били наричани „Божи дар“. Неговата сила е в безупречната способност да пише в голямо разнообразие от строго утвърдени (или класически) форми на поетическия строеж. <...> И все пак – въпреки традицията и повторението на „вечните теми“ – виждаме и една нова посока в късното творчество на К. Кадийски. <...> Толкова социален Кадийски не сме виждали досега.”
„Мечти мрачни, мисли бурни!” Явно не сте оптимист, но толкова ли песимистично е бъдещето за българската култура?
- Едновременно съм и оптимистът, и песимистът пред полу-пълната (празната) бутилка. Само че не изпитото или останалото ме интересува. Като гледам какво е останало от пълната бутилка (а и като си помисля само какво е качеството на виното и каква мътилка е на дъното), ме обземат мрачни и дори черни мисли. Но като си представя колко място има само за вино от новите реколти и че ще дойдат и талантливи хора и ще направят каквото трябва, не се чувствам толкова самотен в моите усилия. Идват нови генерации творци и те не само ще проправят нови пътища в изкуството, но и ще създадат и възпитат една нова публика. Защото днешната е малко ерзац - като продукцията, която се предлага на нейното внимание.
Не вярвате ли поне малко в силата на интелектуалния елит на нацията?
- Ще бъда малко рязък – какъв елит, когато ние почти нямаме интелектуалци. Едно е човек, който се занимава с изкуство, все едно в коя област, и друго е личност израснала до нивото интелектуалец. Посочете ми такива – пръстите на едната ви ръка ще са достатъчни. Талантливи творци - да, имаме. Добили известност не само у нас, но и навън – да, срещат се. Но интелектуалец е нещо по-мащабно, нещо по-ангажирано и ангажиращо! Не може да се правиш на интелектуалец и постоянно да се оглеждаш и ослушваш. Някога на жп лниите, пресичани от по-главни шосета имаше охраняеми прелези с бариера, която се спускаше при преминаването на влака. Но при малките междуселски пътища на прелеза отдалече личеше една огромна табела: Спри, огледай се, ослушай се и премини, ако не иде влак! Е, на такъв прелез са много от нашите хора на изкуството, постоянно се оглеждат, ослушват се и ако няма някакъв начин да пострадат – да не получат някаква дългоочаквана привилегия (награда), или не дай си боже да изгубят такава, ще кажат и те нещо по въпроса. Обаче влакове много и по всяко време!
Ето сега и скандалът със Народния театър (удвоявам предлога, не защото не знам правописа, а за да кажа и във - защото се мъчат отново да изместят проблема, вътрешна работа било). И такава позиция заемат не само хора, които са пряко ангажирани и заинтересувани, като артистите от трупата, или такива, които са по принцип далече от подобни проблеми, но и други, професионално ангажирани. Хайде на хъшовете вдигнали заплатите и мнозина от тях предпочели да на са вече хъшове, а да служат като низами. Не можеш да ги оправдаеш, но можеш да ги разбереш. Обаче колко от нашите по-първи хора в изкуствата и въобще в културния живот на страната ни застанаха на правилната страна (да не говорим за Съюза на артистите, там логото на организацията е под формата на герб).
Българският ПЕН, който напуснах по още ред други подобни причини, мълчи благоговейно. Не сме били „съдии”, за да вземаме страна във вътрешен, ведомствен, така да се каже, проблем. И това не е мнение на отделни членове, а на самата секретарката на организацията г-жа Анджела Димчева, която се задъхва от бесен гняв, ако й се възрази, че такава позиция е неприемлива, както е недопустимо не само поради поста, който заемаш, но и от най-елементарно възпитание да пращаш хората са си ходят по селата, за да не създават проблеми на кметицата с детските градини, защото София била за софиянци. И че е израз на махленски манталитет (па макар и в Софийска махала) да агитираш за кои да се гласува, в случая любимата й партия, издигнала я за... депутат.
И че е не само неколегиално, но и признак на лош литературен вкус е – и то в обществено достъпна кореспонденция! - да поучаваш кой какво и как трябва да пише и къде да го публикува: Кадийски да спре да пише и да публикува селските си брътвежи. И то само защото в една своя стихотворна пародия съм споменал думата тиква. Представяте ли си, това са думи на българска писателка (има се за такава!) и по-ужасното – на силна позиция е в национална секция на една международна организация. Аз, клетият, какво да правя като съм се родил на село и като дете съм живял и играел в селски двор, а не на жълтите павета, пък и обичам тиквите и не смятам да се правя на елин-пелиновия герой, само дето не съм съгласен прости люде да шестват в политиката, пък и да се гордеят с простотията си, защото думата простота означава съвсем друго нещо. И само българският ПЕН ли? Ето затова е бунтът в Народния театър! Нежеланието на творците, за които свободата в изкуството е по-мила от ведомствената копаня, да гледат как из националните културни институции се шетат партии и партийни креатури и дори си позволяват да го демонстрират. Ама те идвали щедро да даряват. Бой се от данайците, дори когато идват с дарове – са казали древните, много по-мъдри от нас...
Човек и в най-тежки моменти се надява все пак. Очаква нещо. Какви са Вашите надежди и очаквания от задаващата се година?
- Не сме пред портите на ада (макар някои да смятат, че вече сме в самия ад) и няма да кажа: „Надежда всяка тука оставете!” Надявам се! Да свърши проклетата война! Пресата гърми - някакъв африкански лидер се бил подмокрил по време на официална церемония. След определена възраст това не е вече смешно, още по-малко осъдително. Осъдително е по-върховете на световната политика да се подвизават такива хора. Путин не само се напика, но и се... Някога истинският Цезар, слизайки на пристанището в Атина се спънал и паднал, но веднага се проснал и по очи и целунал плочите, и като се надигал, казал: Сбъдна се мечтата ми да стъпя в Елада, страната на велики мислители и поети. Изтръпналото множество избухнало в бурни ръкопляскания... Днес спъналият се Путин не смее да се просне в калта да целува изровената от бомбите му украинска земя (ако беше наистина руска, така ли щеше да я обезобрази?!), страх го е защото знае, че сабята на Запорожската Сеч безпогрешно сече.
Хайде и ние да сложим край на нашето интервю, празници идат, а край нас само кръв, кръв. Идва Рождество, дано догодина дочакаме Възкресение и за Украйна, и за всичко, което е родено, за да живее.
Какво ще си пожелаете за 2023 г.?
- Здраве! И само здраве! За мен, за близките ми, за приятелите ми и за враговете дори. И на врага си не пожелавам болести и премеждия. Е, оплешивял бил, нямал какво да премества в крачолите – това да му е кусура. Важното е да слага курсура където трябва и сложил го веднъж, позицията му по това, за което ще пише, да бъде твърда. „Над извора надвесен от жажда ще загина...” – това може и да се случи, но не бива да е край коледната и новогодишна бъчва. Така че – наздраве! Всички ние, хората на изкуството, сме „другари, отвяни от вятъра” – и това го е казал Франсоа Вийон.
А Вие какво ще кажете на българите?
- Три пъти да мислят, преди да действат, за да не ходят по три пъти на избори за една година. Иначе ЧНГ! Българино!
21. 12. 2022
