Издателство „Колибри“ представи ново издание на слово за поета и есеист Кирил Кадийски, произнесено от поета и преводач Георги Борисов по повод премиерата на сборника „Сонети“ (2022) от Кадийски. Освен актуализирана версия на словото, книгата, озаглавена „Алхимия или чисто злато“, включва и десет творби на Кирил Кадийски, подбрани лично от Борисов – негов колега и съмишленик в класическия стих, съобщават издателите.
БТА припомня, че Кирил Кадийски напусна този свят на 31 август, а поклонението пред тленните му останки се състоя на 2 септември.
„Роден поет или ненадминат версификатор е Кирил Кадийски? Алхимия ли са неговите сонети, или чисто злато? Творческо пълноводие или бездушно занаятчийство е стряскащата му плодовитост? Машина за стихове ли е той, или тръба на Бога? Каквото и да говорим, както и да го определяме – хулим или възхваляваме – Кирил Кадийски е безспорна и непоносимо ярка фигура, личност и явление, бих казал – природен феномен. Той запречва кръгозора ни като планината, в чието подножие живее, и не спира да бълва стихотворна реч. Ние пъплим по баира, дивим се на лъскави камъчета и цветенца, късаме ги и ги хербаризираме между страниците на книгите си, галим ги и тръбим, че са скъпоценни. А подобни „стъкълца“ са пръснати с хиляди из сонетите му. Забелязваме ли ги, отбелязваме ли ги?“ – казва Георги Борисов в част от изказването си.
По думите му „сонетите на Кадийски са неговата „Илиада“, неговият „Ад“, „Изгубен рай“, неговата „Кървава песен“. С тях той затваря една страница в българската поезия – страница, която скоро никой няма да продължи: страницата на класическия стих в най-широкия смисъл на думата „класически“.“
ГЕОРГИ БОРИСОВ (75) е поет и преводач, дългогодишен редактор и издател на легендарното списание „Факел“ и една от ярките фигури в съвременната българска литература. Основател и директор на издателствата „Факел“ и „Факел експрес“, главен драматург на Народния театър „Иван Вазов“ (2009–2016), той е автор на единайсет поетични книги и на есеистичните сборници „Откаченият вагон“ – отличен с първа награда за хуманитаристика на „Портал Култура“ (2002) заради „немерената си реч“, разширяваща пределите на българската словесност, както и „Хиатус. До пъпа на земята и обратно“ (в съавторство с Анатолий Корольов).
Борисов превежда от руски, френски и английски език. Носител е на множество литературни отличия, сред които наградата „Владимир Башев“ за първа стихосбирка, националните награди „Иван Николов“ и „Никола Фурнаджиев“, „Орфеев венец“ за изключително високи постижения в съвременната българска поезия, както и Голямата награда „Перото“ за цялостен принос към българския литературен контекст.
ОТКЪС
Каквото и да говорим, както и да го определяме, хулим или възхваляваме, Кадийски е фигура, безспорна и непоносимо ярка личност, явление, бих казал, природен феномен, запречил кръгозора ни като планината, в подножието на която живее и не спира да бълва стихотворна реч. Пъплим по баира и се дивим на разни лъскави камъчета и цветенца, късаме ги и хербаризираме между страниците на книгите вкъщи, галим камъчетата и тръбим, че са скъпоценни. А подобни „стъкълца“ са пръснати с хиляди из сонетите му. Забелязваме ли ги, отбелязваме ли ги?...
Сонетите са неговата „Илиада“, „Ад“, „Изгубен рай“...
Неговата „Кървава песен“…
С тях той затваря една страница в българската поезия, която скоро никой няма да продължи – страницата на класическия стих. В най-общия смисъл на думата „класически“…
Както има занаяти, като медникарството или реденето на жълти павета например, които умират, така и римуваният стих по нашите ширини и височини е на път да изчезне. Кадийски не си прави никакви илюзии относно неговото бъдеще и своето творчество. Наясно е с всякакви насилия над словото у нас и се отнася философски, с присъщото на стоика пренебрежение към тях. Той своето вече го е свършил.
Нищо, че почти всички негови сонети в този негов том са изпълнени с мрачни предчувствия за старостта, скорошния край на човечеството и планетата, природни катаклизми и вселенски катастрофи, с напразни предупреждения към съвременния свят, сляп и глух за кървавите поуки на историята.
Но и с безпогрешен слух към неуловимите за човешкото ухо съзвучия и сърдечни тонове. С рядка за един егоцентрик, каквито обикновено са повечето творци, „отзивчивост към човешките болки“, както пишеха навремето критиците, чувствителност и състрадателност към онеправданите, бедните, забравените и отритнатите от обществото. С човещина.
Радвам се, че той е сред нас, че го има и като един истински Командир в поезията може да каже: „Ще остана на мястото си, за да обознача посоката, в която сме се движели“*.
