Елиф Шафак (45 г.) е една от най-известните турски писателки и интелектуалки. За романа си "Копелето на Истанбул" (2006 г.), описващ геноцида над арменците, срещу нея са повдигнати две обвинения, които обаче впоследствие са снети. Това интервю е взето от Ванеса Котерел от "Дойче веле".

---------

Вие сте родена в Турция, но живеете в Лондон. Образът на Турция се промени в съзнанието на много европейци в негативен план вследствие на последните политически събития. Има ли Турция и друга страна, която ние не забелязваме?

- Турция не се състои единствено от Ердоган и елита на неговата "Партия на справедливостта и развитието" (ПСР). Гражданското общество в Турция е разединено и многообразно - за разлика от сегашното правителство. Разбира се, че е важно да не спираме с критиките. Турското правителство трябва да бъде критикувано за нарушенията на човешките права и за ограничаването на свободата на мненията и на пресата. Но ние трябва да правим разлика между правителство и народ. Хората в Турция имат нужда от нашата подкрепа и ние трябва да ги окуражаваме да не се отвръщат от Европа. Най-голямата грешка, която може да направи Европа, е да обърне гръб на Турция. От това няма да спечели никой. Не бих искала моята родина да се отрече от основните европейски ценности като плурализъм, демокрация, свобода на мненията и върховенство на закона.

Как виждате бъдещето на Турция с това правителство?

- Сегашната ситуация е много потискаща. Много либерали и демократи са деморализирани и се чувстват изоставени сами. Правителството на ПСР говори за партньорство с Русия, Китай и други недемократични страни. Не искам Турция да има такова бъдеще. Настанаха тежки времена и за журналистите, писателите и поетите. Над 140 журналисти се намират в затвора. Правителството се разправя брутално с интелектуалците. Гледам особено песимистично на турската политика и турските политици. Но когато разговарям с хората и преди всичко с хората от младото поколение - жени, кюрди, алевити, арменци и евреи - се изпълвам с надежда. В Турция има удивително многообразие от хора, на които почти никой не обръща внимание.

Европейците се концентрират главно върху нередностите в Турция. Може ли Европа да научи нещо от развитието в Турция?

- От една страна Турция е много важна страна от геополитическа и стратегическа гледна точка. Но ние действително можем да научим много от Турция. Дълго време страната се развиваше като либерална демокрация. Сега Турция е страна, в която популизмът, национализмът, религиозността и авторитаризмът са в настъпление. Подобно развитие наблюдаваме и в Европа, но в други мащаби. Ние трябва да се поучим от турския опит и да разберем, че този път не води доникъде. Ако започнем да се делим в национални и етнически категории, от това ще спечели само статуквото. Ако например сте полски писател, Полша ще бъде ваш приоритет. Но в същото време и Европа е ваш приоритет. Ние можем да имаме много национални принадлежности. Затова е по-добре да изоставим в политиката този курс на национална идентичност.

 

„Физическите характеристики на актьорите налагат определени промени. Шон Конъри е висок 190 см. Дъстин Хофман не е.“

Сидни Лъмет , американски режисьор, роден на 25 юни преди 100 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Фантастичният свят на магията и езика

 

Слабо звено на „Вавилон: Тайна история“ от Ребека Ф. Куанг е вмъкването на идеята за дискриминацията, която като че ли става неизменна част от съвременната художествена литература...

„Back to Black“ – новият биографичен филм за Ейми Уайнхаус

 

Биографичните филми работят тогава, когато разглеждат малка и слабо позната част от живота на героя и фокусират вниманието си върху нея

Метерлинк на XXI век

 

Не на последно място, говорейки за Саманта Швеблин и конкретно за сборника „Седем празни къщи“, няма как да подминем и факта, че той е постпандемичен, което засилва темата за самотата, за счупените връзки, за личните лудости…