Известният писател и поет Георги Господинов (48) гостува на предаването „Панорама” на БНТ. Поводът беше публикуването на новата му поетическа книга „Там, където не сме“. Предлагаме акцентите от неговото интервю.
ЗА МИГРАЦИЯТА
„Както преди не можехме да напускаме, така в последните 25 години напускаме, България се превърна в място за напускане. Дори не става дума за миграция в търсене на работа, каквато е имало в началото на прехода, а за нещо по-тъжно, екзистенциална миграция – отпътуване в търсене на смисъл.
Няма как нашата лична биография да не бъде свързана с българската такава.
Ние все някъде не сме, а най-важният отговор е, че не сме там, където искаме да сме. Тази тревожност на човека, който не е там, където иска да е, е с доста дълга традиция тук. Но това движение, без да съм го търсил в заглавието на книгата, го виждаме в цяла Европа, в цял свят.“
ЗА БЕЖАНЦИТЕ
„Това за мен е човешки проблем, защото през границата влизат хора. Първо хора, след това афганистанци, майки с деца или не. Струва ми се важно правителството да покаже по-категорично неприемане на ловенето на хора през 2016 г. в България.
---
Чухме по новините човека, който лови хора, да цитира грешно Вапцаров. Някои медии казаха: „Той перифразира“. Не. Перифразират хора, които знаят, той цитира грешно.
---
Той не цитира Вапцаров, той цитира нещо запаметено, в чийто смисъл не е достигнал. Като човек, чиято дисертация е посветена на Вапцаров, мога да кажа, че той не чете Вапцаров; той чете онова, което е научил в трети за четвърти клас.
---
И армията се занимава с хора и танкове, а културата, литературата се занимават само с хората, с усещането, че живееш в общество. Какво казва Яворов? „Живеем като шепа хора под празно небе.“ Боян Пенев казва: „Живеем като чужденци един с друг“. Това мога да го кажа със сигурност през 2016 г., ние наистина живеем като чужденци едни между други и е учудващо това неприемане на чужденците. Ние вътре сме – ако слушате как си говорим и не си говорим – чужденци едни с други“.
ЗА ОЗЛОБЛЕНИЕТО
„Има тежко озлобление в българското общество. Разбира се, това е свързано с усещане за несправедливост за всеки отделен член. Вече и малките групи, струва ми се, са се разпаднали…
Сякаш сме изгубили всички други корективи и остава това. Ако правите нещо, което се чудите дали да направите, или не, недопустимо или допустимо, помислете си, че ви гледате вашето дете. Ние сме адски несправедливи към нашите деца, но поне можем да се учим от тях, те да бъдат корективът. Едно дете, което ни гледа.“
