ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ, DW

Литературата винаги го е знаела, знаела го е философията, знаела го е културата, цивилизацията го е знаела - човекът е мярата. Не икономиката, не магистралите, не ресторантите, не дискотеките, не джиповете, не стадионите, не дълговете и лихвите, не дори брутният вътрешен продукт. Всичко това идва после. Човекът тъкмо в неговата смъртност и ранимост, в неговите страсти и тъги. И животът в цялата му нетрайност.

Само в безпросветни общества и системи човешкият живот не струва пукнат грош. В страни, където маршируващи хора поздравяват махащи от трибуни. Или в страни, където преследването на хора първо се толерира, после се забравя, накрая се награждава с ордени. В страни, през които е минал пожарът на някоя диктатура, за да изпепели ценността на човешкия живот. И още - в страни хаотични, корумпирани, симулиращи демокрация.

Оттук е тръгнала цялата верига от смърти

Има всякакви възможни обяснения за днешния провал и хаос в несправянето с коронавируса. Може да е от глупост, безхаберие и бездарие на управляващите тази система. Защото изведнъж се оказа, че втората вълна ни е изненадала. През пролетта твърдяхме, че ще използваме лятото и спечеленото време, за да се подготвим. Но някой някъде е казал по веригата онова просветлено българско „а бе, я зарежи, и така може“. Или днешното „Брат, то и без това си е таковало…“. От такива реплики е тръгнала предизвестената смърт на няколко човека по стълбищата пред болници. Човек има право да умира с достойнство, дори когато това достойнство непрекъснато му е отказвано приживе. Оттук е тръгнала и цялата верига от смърти, изстрелваща ни до първите места по смъртност.

Ние, които рядко сме били колективно първи по нещо в света. Всъщност не, били сме. Бяхме „най-тъжното място на света“. Така ни нарече „Економист” през 2010 година в едно свое изследване. Сега сме шампиони по смърт. От най-тъжното до най-смъртоносното място крачката всъщност не е голяма.

Не може да си сред първите в Европа или в света по бедност, корупция, мръсен въздух, убити по пътищата, конспиративни теории, а в една пандемия да не си пръв по смъртност. Няма как да лъжеш смъртта - тя не е евроинституция, на която да ѝ замажеш очите. Вероятно прекалено заострям и преувеличавам, нека е така. Макар че: кое не е вярно? Странното е, че тези неща не ни стряскат, изгубили сме обикновената реакция, в която след подобни "постижения" човек би трябвало да изпита сложен, не, прост регистър от емоции - срам, най-напред срам, болка, размисъл, мобилизация, някакъв ход към справяне.

А ние ще потулим, ще се подсмихнем или ще извадим бабаитското „аре марш оттука бе, светът ще ми каже на мен какъв съм“. И ще влезем в опиума на най-древния народ, нация, цивилизация, на хайдушките копнения и македонския въпрос… Това винаги се харчи добре.

Но какво да търсим обяснение, когато провалът идва по спешност, по-бърз от линейка. В такъв момент да се размахват графики с празни легла и обмислени планове като в късния социализъм, едро и напосоки, е цинично. Въпросът не е в леглата - ако беше до това, легла има и в ИКЕА. Къде са графиците и местата за ваксиниране, зали, покрити пространства. Къде са обясненията на министъра за тази свръхвисока смъртност? Защо закъсняхме? Къде е нашето просветено разбиране като общество, в което половината не вярват във вируса, в маските, във ваксините.

Човекът, глупако. Животът, глупако.

През 1992 година Клинтън изковава фразата „Икономиката, глупако!“. Но 1992-ра вече е безкрайно далеч и светът е в съвсем друга криза и драма. До голяма степен и заради това, че беше хипнотизиран единствено от икономически растеж на всяка цена. Думите сега са съвсем други: „Човекът, глупако!“. Дори и това вече е минало, след като гледаме репортажи за убити с газ милиони норки, за изчезващи видове и топящи се ледове, за да ни се даде урок, че всичко е едно. Затова думите следва да са: „Животът, глупако!".

Преди десетина години в разгара на икономическата криза се опитах да кажа, че не сме направени само от икономика и политика, че има едни други, невидими кризи, които дебнат, но никога не говорим за тях, защото правителствата и медиите са чувствителни най-вече финансово. Екзистенциалното, както и културата, те смятат за дреболия. Ако властта и обществото ни (и двете заедно) имаха друга чувствителност, нямаше да сме свидетели на това, което се случва тук и сега. Не в това безсилие, не в този хаос. Апатия или емпатия - това е въпросът.

„Жените владеят света. Няма нужда да спорим, защото те знаят какво правят. Питай Наполеон. Питай Адам. Питай Ричърд Бъртън или Ричи Самбора. Много мъже са рухнали.”

Джон Бон Джоуви, американски музикант, роден на 2 март преди 62 години

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

„Дюн“ - една впечатляваща суперпродукция

 

Вторият филм е съвършен в техническо и визуално отношение.

Опера без... текст?!

 

 

И все пак германската композиторка от румънски произход Адриана Хьолцки вече направи този абсурден авангардистки опит

Между документалното и въображението

 

„Мери. Раждането на Франкенщайн“ – фокус на текста е вглеждането в творческия процес, довел до създаването на най-популярния роман на Мери Шели