ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ, DW
Литературата винаги го е знаела, знаела го е философията, знаела го е културата, цивилизацията го е знаела - човекът е мярата. Не икономиката, не магистралите, не ресторантите, не дискотеките, не джиповете, не стадионите, не дълговете и лихвите, не дори брутният вътрешен продукт. Всичко това идва после. Човекът тъкмо в неговата смъртност и ранимост, в неговите страсти и тъги. И животът в цялата му нетрайност.
Само в безпросветни общества и системи човешкият живот не струва пукнат грош. В страни, където маршируващи хора поздравяват махащи от трибуни. Или в страни, където преследването на хора първо се толерира, после се забравя, накрая се награждава с ордени. В страни, през които е минал пожарът на някоя диктатура, за да изпепели ценността на човешкия живот. И още - в страни хаотични, корумпирани, симулиращи демокрация.
Оттук е тръгнала цялата верига от смърти
Има всякакви възможни обяснения за днешния провал и хаос в несправянето с коронавируса. Може да е от глупост, безхаберие и бездарие на управляващите тази система. Защото изведнъж се оказа, че втората вълна ни е изненадала. През пролетта твърдяхме, че ще използваме лятото и спечеленото време, за да се подготвим. Но някой някъде е казал по веригата онова просветлено българско „а бе, я зарежи, и така може“. Или днешното „Брат, то и без това си е таковало…“. От такива реплики е тръгнала предизвестената смърт на няколко човека по стълбищата пред болници. Човек има право да умира с достойнство, дори когато това достойнство непрекъснато му е отказвано приживе. Оттук е тръгнала и цялата верига от смърти, изстрелваща ни до първите места по смъртност.
Ние, които рядко сме били колективно първи по нещо в света. Всъщност не, били сме. Бяхме „най-тъжното място на света“. Така ни нарече „Економист” през 2010 година в едно свое изследване. Сега сме шампиони по смърт. От най-тъжното до най-смъртоносното място крачката всъщност не е голяма.
Не може да си сред първите в Европа или в света по бедност, корупция, мръсен въздух, убити по пътищата, конспиративни теории, а в една пандемия да не си пръв по смъртност. Няма как да лъжеш смъртта - тя не е евроинституция, на която да ѝ замажеш очите. Вероятно прекалено заострям и преувеличавам, нека е така. Макар че: кое не е вярно? Странното е, че тези неща не ни стряскат, изгубили сме обикновената реакция, в която след подобни "постижения" човек би трябвало да изпита сложен, не, прост регистър от емоции - срам, най-напред срам, болка, размисъл, мобилизация, някакъв ход към справяне.
А ние ще потулим, ще се подсмихнем или ще извадим бабаитското „аре марш оттука бе, светът ще ми каже на мен какъв съм“. И ще влезем в опиума на най-древния народ, нация, цивилизация, на хайдушките копнения и македонския въпрос… Това винаги се харчи добре.
Но какво да търсим обяснение, когато провалът идва по спешност, по-бърз от линейка. В такъв момент да се размахват графики с празни легла и обмислени планове като в късния социализъм, едро и напосоки, е цинично. Въпросът не е в леглата - ако беше до това, легла има и в ИКЕА. Къде са графиците и местата за ваксиниране, зали, покрити пространства. Къде са обясненията на министъра за тази свръхвисока смъртност? Защо закъсняхме? Къде е нашето просветено разбиране като общество, в което половината не вярват във вируса, в маските, във ваксините.
Човекът, глупако. Животът, глупако.
През 1992 година Клинтън изковава фразата „Икономиката, глупако!“. Но 1992-ра вече е безкрайно далеч и светът е в съвсем друга криза и драма. До голяма степен и заради това, че беше хипнотизиран единствено от икономически растеж на всяка цена. Думите сега са съвсем други: „Човекът, глупако!“. Дори и това вече е минало, след като гледаме репортажи за убити с газ милиони норки, за изчезващи видове и топящи се ледове, за да ни се даде урок, че всичко е едно. Затова думите следва да са: „Животът, глупако!".
Преди десетина години в разгара на икономическата криза се опитах да кажа, че не сме направени само от икономика и политика, че има едни други, невидими кризи, които дебнат, но никога не говорим за тях, защото правителствата и медиите са чувствителни най-вече финансово. Екзистенциалното, както и културата, те смятат за дреболия. Ако властта и обществото ни (и двете заедно) имаха друга чувствителност, нямаше да сме свидетели на това, което се случва тук и сега. Не в това безсилие, не в този хаос. Апатия или емпатия - това е въпросът.
