ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ, DW

Може би е още рано. А може би тъкмо сега е времето. Да си сложим бележка на хладилника за тогава, когато...

Когато излезем оттук

Когато излезем оттук, да не забравим да пренесем цялата си любов към света, който ни беше отказан. (Най-желаният свят е отказаният свят.) Любовта, която имаме, докато стоим сами и затворени.

Когато излезем оттук, да не изтриваме от паметта си това, което преживяваме сега. Защото то ще бъде вододел спрямо дните преди, които изгубихме. Ще ни напомня какво става, когато антропоцентризмът ни мине граници и се превърне в антропо-егоцентризъм, когато алчността се индустриализира.Какво става, като забравим, че не сме господари, а деца на тази планета, не собственици, а наематели, не домакини дори, а късни гости в дома ѝ, милиони години след като масата е била сложена.

Когато излезем оттук, да си спомним, че само месеци преди да ни връхлети пандемията, горяха австралийските гори. Да си спомним кенгуруто с опърлени лапи и уши, което прегръщаше своята спасителка. Тази утешителна, опрощаваща прегръдка между човек и кенгуру трябва да бъде новата икона на света, скринсейвърът на световния екран. Трябва да бъде изрисувана върху Сикстинската капела на бъдещето. Това, мислех си тогава, е пророчеството. Да разберем, че с всяко живо същество на този свят - делфин, кенгуру, охлюв, пчела, гинко билоба, череша, шипков храст, сме „братя по болка“, както пишеше Дарвин. Да разберем, че „Аз сме“ ще е по-важно от „Аз съм“.

Когато излезем оттук, светът от вчера ще е останал само в книгите, филмите и сънищата ни. Ще трябва да го възстановяваме по тях и по спомен. Но да върнем само най-смисленото, най-простото и най-важното. Да пренесем онова, което човечеството преди нас е пренасяло през времето. Но не всичко - да оставим част в света от вчера, защото той не беше безгрешен. Със сърцето и разума си да отсеем същностното. Прости неща - като да не нараняваш, да изпитваш съчувствие, да се смириш.

Когато излезем оттук, единственото, което трябва да носим със себе си, е един невидим куфар за оцеляване. С най-важните лични неща, достатъчно малък, за да не трупаме излишни глупости. Малка походна аптечка за след края на света. Свят, който ще съчиняваме отново. Заедно с децата и с родителите си, заедно с онова опърлено кенгуру и всички живи същества на света.

Ще сме други, по-човечни

Когато излезем оттук, очите ни ще са забравили колко ярка е светлината отвън и ще примижим като излизащите от пещерата на Платон. Но за разлика от тях, понеже вече имаме знанието, ще разпознаем, че това е истинският свят и ще си върнем цялото възхитително усещане за свобода, което по неизбежност ще сме изгубили в сумрака на стаите си.

Когато излезем оттук, ще сме по-бедни, но по-човечни. А това ще изравни везната на щастието ни.

Когато излезем оттук, най-напред ще отидем да прегърнем родителите и близките си, с които сме били разделени. Като за първи път. Като за всички отлагани пъти.

Когато излезем оттук, ще заведа дъщеря си да види отново морето. Защото й обещах.