АЛЕКСАНДЪР АНДРЕЕВ, DW

"Земята е плоска - това го знаят много хора по цялото земно кълбо!" В условията на сегашната пандемия Българската православна църква (БПЦ) се държи по същия конфузен начин, както авторите на горния лозунг за обединяване на плоскоземниците. Учените знаят всичко за коронавируса: как се закачва за човешките клетки, как копира кода си, каква симптоматика предизвиква, как реагира човешкото тяло  и т.н. Те вече от месеци обясняват, че трябва да се взимат най-елементарни мерки: да стоим на дистанция от други хора, да не се ръкуваме, да не пипаме други хора и предмети, да си мием ръцете. БПЦ взима всичко това за сведение, но в крайна сметка (в лицето поне на един свой митрополит) казва: Абе то може и да е така, ама в църквата коронавирус не се лови. Тоест: по цялото земно кълбо хората знаят, че Земята е плоска...

"Напаст Божия"

На вчерашна литургия, излъчена пряко от българската държавна телевизия, богомолците продължиха да се тъпчат в църквата (опасно!) и да целуват ръка на попа (супер опасно!), сякаш същата тази държавна телевизия не им е обяснила многократно да не го правят. А пък въпросната държавна телевизия сякаш изобщо няма проблем да дава научно правилни съвети и после радостно да излъчва репортажи как те се нарушават.

Помните ли разказа на Елин Пелин „Напаст Божия“? Ето накратко съдържанието му - за всички, които не са го чели. А и за БПЦ.

Страшна болест избухва в селото. Попът я гони с литургии, водосвет и посребрени икони на Богородица. Даскалът обаче установява, че заразата идва от поповия кладенец и решава с помощта на будната селска общественост да се погрижи за хигиената. Ето как завършва този разказ:

Оттогава момците се заредиха да пазят излака дене и ноще. Цели четири недели който и да минеше оттам, ще види изправена до върбата стройната фигура на момък с голяма тояга в ръка, млад, бодър, бдящ като войник на поста си.

А сушата все още немилостиво гореше и челиченият ек на жабите все още по цяла нощ трептеше над ширното припламнало поле, над озлочестеното селце и предсказваше, че няма скоро да се свърши.

"Отчаян и пиян народ"

И едно глухо неверие се роди между млади и стари. Един злобен ропот се понесе от недоволните души и отчаяните сърца, които почнаха да давят с вино и ракия тъгата и мъката си. Свещеникът, уморен и разочарован, заряза литии и водосвет. В черквата освен жени и старци друг никой не стъпяше. А кръчмите се пълнеха с отчаян и пиян народ. И там сред грозния шум се чуваха и греховни думи:

- Бог не е милостив - не молете му се! Нека като жабите, кога им пресъхне блатото - да прокълнем и да умрем.

Писал го е Елин Пелин. За когото се смята, че добре познава главата и душата на българина.

 

„Стремежът да се забраняват книги, да се въвежда цензура, да се затварят устата на несъгласните, да се проклинат тези, които са извън системата, да се нарушава неприкосновеността на личния живот и да се твърди , че е това е изключително спасение – всичко това е в природата на тоталитаризма.“

Кристофър Хитчънс, английски литературен критик и политически журналист, роден на 13 април преди 77 години

Прочетохте ли коледните романи на Антъни Хоровиц?

 

За филолозите четенето на роман на Хоровиц предоставя още едно удоволствие – да разглобяваш творбата и да търсиш скрития механизъм, който я прави толкова добра.

 

„Момчето си отива“ – вечният символ на първата любов

 

SKIF припомня емблематичните игрални филми по сценарии на писателя Георги Мишев.

„Мистър Джоунс“ на Холанд: 100-годишната рецепта на Сталин за геноцид в Украйна

 

Лъсва и образът на охранената журналистическа гилдия на чуждестранните кореспонденти, базирана в Москва.

Писателят си тръгва, остава читателят

 

Джулиан Барнс и в „Отпътуване“ използва писането като опит за осмисляне на себе си и света.

 

Деликатен и разтърсващ филм (ревю)

 

„Сантиментална стойност“ е трогателен и визуално впечатляващ филм, улавящ сложността на човешките чувства с рядка точност, деликатност и искреност.

 

За провокациите на егоизма

 

По своя жанр романът „Всичко, което имахме“ е антиутопия, но и трилър. Ако търсим влиянията, можем да ги видим не само сред майсторите на антиутопичното, но дори и при автори като Сартър...