СВЕТЛАНА ГЕОРГИЕВА, в. „Сега”

Едно предаване за култура (а както знаем културата е най-нежеланото, негледаното и безинтересно нещо за масовия български зрител) стана повод отново да се повдигне завесата за нечистоплътната игра на управляващите с медиите.

Обиден от критики по собствен и държавен адрес от гости в ефира на БНТ, министърът на културата Вежди Рашидов произведе отговор, от който се разбра, че не е здравословно непрестанно да се иронизира държавата, "на чиято ясла е и неговата (на журналиста от БНТ) заплата". Критиките към държавата и особата на министъра също са нежелателни, тъй като се възприемат от същите като "плюене". Освен това е всеизвестно, че

управляващите от ГЕРБ имат тежка алергия

към посочването на недостатъци на властовите им похвати. Втори мандат те смятат, че имат право единствено да бъдат хвалени, а критики могат да сипят само те - срещу когото им е удобно.

Затова всяко посочване на недъг бива квалифицирано като "словесна помия", каненето на критици да коментират се възприема като грях на самата медия, една карикатура предизвиква масова цензура, а заплахата със съд е дежурен похват за затваряне на устата. Затова здравословна критична публицистика в България почти няма и свободата на словото е заместена от несвободата на пиара и хвалбите под държавен натиск.

Ситуацията е трагична и тя се дължи на факта, че над 90% от традиционните медии от години се издържат от държавата. Малка част от тях - официално през бюджета, и голяма част задкулисно - през обществени поръчки, еврофондове, комуникационни програми. През тази перспектива вече се вижда, че реално работодателят (държавата) кастри подчинения си (тв водещия), че не си върши добре работата. Що не? - биха казали мнозина избиратели.

Мътната медийна среда от години поставя четвъртата власт в подчинено положение, а първата власт, която де факто е завладяла голяма част от останалите три, вече има

самочувствието да "регулира" в ефир обществените отношения

Днешните управляващи дори нямат нужда от "министерството на истината" на Оруел. Те заличават действителността и проповядват изкривената си реалност всекидневно от "амвона" на най-гледаните телевизии. На късопаметните зрители не им трябва много. След редовно облъчване повечето вече вярват, че в страната няма корупция, има възход на икономиката, контрабандата е пресечена, навсякъде има магистрали, сипят се пари за култура, образованието и здравеопазването процъфтяват, а престъпността намалява.

Представителите на държавата със самочувствие набиват в главите на зрителите колко са велики и си вярват, че е така. Та нали гуруто им - премиерът, още в първия си мандат се възмущаваше, че БНТ и БНР се държат "повече като опозиционни медии, отколкото в подкрепа на правителството". Понеже показвали проблеми и понеже се финансират от държавния бюджет (сякаш той не се пълни от данъците на гражданите и фирмите, а лично от политиците). И това на фона на всекидневния пиар и комфорт, в който същият премиер тънеше в сутрешните блокове, та се стигна до организиране на събитие във "Фейсбук" под надслов "Ден без Бойко Борисов".

Данъкоплатците бързо свикнаха с това, че

с размах бяха овладени и медиите, и частният бизнес, и европарите

"Показвайте пътища, театри, аули, библиотеки, спортни зали и не коментирайте нищо", съветваше журналистите премиерът през 2012 г. Това иска 4 години по-късно и културният министър. Той не иска да се критикува какво прави правителството за културата. Той иска да се изтъква заслугата му. Така го инструктират и на заседанията на правителството.

Високоплатената държавна администрация и изпълнителна власт ядат от години този "зелник", защото има кой да им го дава. Цензурата, автоцензурата, безкритичността, пиарът, страхът са така дълбоко насадени в т. нар. обществени медии и в немалко частни, че въобще и дума не може да става за обективна журналистика. И докато в Германия еталонът за жълто издание - "Билд", свали от власт президента, който се опитал да заплашва главния редактор да не публикува статия за имотите му, тук оставки има само за критичните журналисти, но не и за министрите. Да не говорим, че статии за имотите на властта са почти невъзможни, защото е истински подвиг да се намери достоверна официална информация, а върху журналистите тегне дамоклевият меч на отмъщението - всеки представител на властта

може да затвори една малка и независима медия

само с един гигантски иск за обезщетение и последващ запор, независимо от бъдещия изход на делото.

А наглостта на представителите на властта вече е толкова голяма, че те са убедени в правото си да изискват от медиите, да се разправят с тях и да ги заплашват. И тук изобщо не става дума за булевардните издания, които нямат нито адрес, нито телефон.

Колкото до т.нар. обществени медии, които наистина се финансират от обществото, но не директно, както е в Германия, а през бюджета, гласуван от народните представители, слугинажът в тях през годините толкова много изпъкна, че единствено малко на брой почтени журналисти все още успяват понякога да спасяват реномето им. Управляващите обаче знаят прекрасно, че с един замах могат да ги оставят без заплати и че главите на критиците падат лесно, когато се назначи сервилно ръководство (както и става). Колкото до държавната ясла - от времето на Великата френска революция държавата това са гражданите й, а не временно попадналите във властта нагли некултурни субекти. Затова журналистите са длъжни само и единствено на гражданите - да ги информират достоверно и всеобхватно.

 

  • ДИСКУСИЯ

    Един учебник, една история, една партия

     Въвеждането на един учебник за всеки клас по хуманитарните предмети е рязък обратен завой от посоката, в която започна Преходът.

    •  Този културно-политически маньовър ще върне България в годините на безпросветния и безпринципен тоталитаризъм...

„Музиката принадлежи на всички. Само звукозаписните компании все още вярват, че те са собствениците й.“

Джон Ленън, английски музикант, роден на 9 октомври преди 86 години

"Г-н Никой срещу Путин": Гледай Русия, мисли за България (ревю)

 

Този филм трябва не просто да се гледа, а да се излъчи организирано на цялото учителско и университетско съсловие в България. В него е показана баналността на злото, по думите на Хана Аренд... 

„Не си отивай!“ - тиха психологическа драма за любовта в разпад (ревю)

 

Филмът с Невена Коканова, Филип Трифонов и Сашка Братанова изследва крехкостта на връзката чрез минимализъм, паузи и неизказани емоции, като своеобразно ехо от „Момчето си отива“.

Прочетохте ли коледните романи на Антъни Хоровиц?

 

За филолозите четенето на роман на Хоровиц предоставя още едно удоволствие – да разглобяваш творбата и да търсиш скрития механизъм, който я прави толкова добра.

 

Филм с големи амбиции и пропилян потенциал (ревю)

 

„Дигър“ - Иняриту, Том Круз и един твърде скъп творчески експеримент...

 

За един забравен филм и за атентата в църквата „Света Неделя“

 

„Допълнение към Закона за защита на държавата“ – между партийната легенда и историческата истина

Между литературната история и личната памет

 

Въпросът как литературната история мисли Йовков и неговото творчество – занимава сериозно изследователя. В „случая Йовков“ той открива несъответствия с традиционното литературноисторическо утвърждаване...