МИХАИЛ ВЕШИМ, "СТЪРШЕЛ"

Посред бял ден видях един столичанин да пикае невъзмутимо на улица „Шести септември”, близо до ъгъла с „Л. Каравелов”. В центъра на европейската ни столица, точно срещу две посолства – по-нагоре Британското, по-надолу Унгарското.

Пикаещият човек не беше пиян или клошар, дрогиран или слабоумен. Не беше мигрант – сирец, пакистанец или африканец. Беше си съвсем нормален млад българин, по къси панталони и маркова блуза, мускулест тип – екземпляр  от породата хомо-фитнесикус. Докато се облекчаваше без да му пука от минувачите, не спираше да говори по телефона.

Най-просто в такива случаи е да отвърнеш поглед и да си кажеш: поредният простак! Поредният примитив, чийто телефон е по-умен (смарт) от самия него.

Но аз се сетих и за друго. За един цитат от книгата „Кучешко сърце” на Михаил Булгаков. Там героят Филип Филипович разсъждава за разрухата – в тяхната комунална квартира, комуналката – основната клетка на съветско общество: „Какво представлява тази разруха? (…) Това значи следното: ако аз, вместо да оперирам, всяка вечер започна да пея вкъщи, при мен ще настане разруха. Ако в клозета започна, извинявайте за израза, да пикая извън клозетната чиния и същото вършат Зина и Дария Петровна, в клозета ще започне разруха. Следователно разрухата не е в клозетите, а в главите!”

Там е и днешната наша разруха.

Тя е в главите на джигитите, които карат с превишена скорост и изпреварват в аварийната лента на магистралата. В  твърдите тикви на биячите от бургаската дискотека, които цяла България видя как свирепо се млатят един друг за нищо. В бръснатите чутури на футболните запалянковци, които тероризират мирните столичани, когато има мач.

Разрухата е в откраднатия асфалт за пътища, заради което умират хора.  Разрухата е в кутиите от обувки, пълни с пачки, скрити в елитни хотели от елитните собственици-бизнесмени. Разрухата е в купетата на техните бентлита и ролс-ройси, тя присъства на техните лъскави приеми и е в менюто на шведските им маси.

Разрухата е в играта без правила.

Тя е в главите. И на управляващи, и на управлявани. И няма алтернатива.

Единственото, което можем да направим, е да й вдигнем паметник – нещо подобно на Брюкселския Манекен Пис. Емблема на  нашата разруха.

В Брюксел  дребната статуя е на момченце, тук – ще е масивна фигура на Пикаещия българин. Който го прави върху цялата си държава.

 

 

„Стремежът да се забраняват книги, да се въвежда цензура, да се затварят устата на несъгласните, да се проклинат тези, които са извън системата, да се нарушава неприкосновеността на личния живот и да се твърди , че е това е изключително спасение – всичко това е в природата на тоталитаризма.“

Кристофър Хитчънс, английски литературен критик и политически журналист, роден на 13 април преди 77 години

Прочетохте ли коледните романи на Антъни Хоровиц?

 

За филолозите четенето на роман на Хоровиц предоставя още едно удоволствие – да разглобяваш творбата и да търсиш скрития механизъм, който я прави толкова добра.

 

„Момчето си отива“ – вечният символ на първата любов

 

SKIF припомня емблематичните игрални филми по сценарии на писателя Георги Мишев.

„Мистър Джоунс“ на Холанд: 100-годишната рецепта на Сталин за геноцид в Украйна

 

Лъсва и образът на охранената журналистическа гилдия на чуждестранните кореспонденти, базирана в Москва.

Писателят си тръгва, остава читателят

 

Джулиан Барнс и в „Отпътуване“ използва писането като опит за осмисляне на себе си и света.

 

Деликатен и разтърсващ филм (ревю)

 

„Сантиментална стойност“ е трогателен и визуално впечатляващ филм, улавящ сложността на човешките чувства с рядка точност, деликатност и искреност.

 

За провокациите на егоизма

 

По своя жанр романът „Всичко, което имахме“ е антиутопия, но и трилър. Ако търсим влиянията, можем да ги видим не само сред майсторите на антиутопичното, но дори и при автори като Сартър...