Действието се развива преди повече от десет години.

Беше мрачен декемврийски следобед, когато навън се стъмва рано и по улиците светват звездички и лампички – украсата за Коледа. Преди празниците трябва да излезе и коледният брой на „Стършел“. Брой, който не може да е обикновен, както всяка седмица, а е задължително да е в тон с празничното настроение.

Задължително е в броя да го има и онзи особен жанр, наречен коледен разказ. Който четирийсет и пет години не се появяваше – нито във вестниците, нито в книгите, защото официално не се празнуваше и Рождество. Жанрът отново се яви, когато пак се върна и празникът.

Седяхме с колегата Кръстьо Кръстев сами в редакцията и си говорехме за майсторлъка на коледните разкази, че те не са проста работа, а тънка направа. В сюжета трябва да има и чудо, и надежда, и най-вече – човещина... Задължително хумор, примесен с малко тъга... Абе, както го умееше друг колега – О’Хенри. Нито аз, нито Кръстьо сме О’Хенри. Но няма мърдане – на следващия ден трябва да се явим с готов разказ в зъбите. Нали сме хумористи професионалисти. Уж сме професионалисти, пък подходящите сюжети ни бягат. Главите ни са задръстени със случки от ежедневието. Кой депутат какво казал, кой политик къде се издънил... От това може да излезе най-много фейлетон – добър или не толкова, но никога коледен разказ.

Едновременно изпъшкахме, че работата в „Стършел“ изсушава писателските ни пера и ни превръща в драскачи, способни единствено на фейлетонно възмущение в стил: „Докога? – пита софийската общественост“. В тоя момент на творческа криза вратата се отвори и в редакцията влезе карикатуристът Георги Чавдаров-Чавдарчето, както го наричаха по-старите стършели. Висок, слаб, с увиснали мустаци и с прошарена коса до раменете – едно застаряло хипи. Върху косата му имаше снежинки и тя изглеждаше още по-бяла. Че кога заваля навън? Значи сняг за Коледа ще има. Виж, за коледните разкази не е сигурно...

– Да пием по едно, момчета! – предложи Чавдаров. Това често го правим в късните следобеди, когато сме приключили с работата във вестника.

Веднага ни убеди.

– Но по едно малко! – уточнихме. – Трябва да пишем за утре, а пък не знаем какво...

Слязохме в барчето на Сатирата, тогава редакцията ни беше в сградата на театъра при барманката Бети – приветлива жена, по-усмихната от доста актьори на трупата. Георги сложи на масата три питиета – той обича да черпи, за разлика от повечето карикатуристи. И не позволява на друг от компанията да го превари.

Разказахме му, че трябва да напишем коледен разказ. А пък нямаме сюжети.

– Е, това ли било – засмя се Чавдарчето, хапейки мустак. Имаше такъв навик – да дъвче края на мустаците си. – От всичко става разказ, вие трябва да го знаете като писатели...

В тоя момент през фоайето на театъра минаха четирима сценични работници, които носеха диван – явно подреждаха сцената за вечерното представление.

Карикатуристът, който обичаше да черпи, ги изгледа – тях и дивана, замисли се малко и каза:

– Ще ви черпя един сюжет! Пък вие си го разделете...

Отпи от питието и започна коледния си разказ.

***

Бях петнайсетинагодишен хлапак и учех в стругарски техникум. По-точно – не учех. Бягах от часовете, бях натрупал неизвинени и една камара двойки. Викаха родителите ми в училище, пък аз не им казвах. Един ден директорът ме заплаши, че ако не дойда с баща си, ще ме изключи от училището.

Ходех по улицата и се чудех какво да направя. Родителите ми живееха в провинцията, трудно можеха да дойдат. И за какво да идват? За да чуят, че синът им е пред изключване...

Изведнъж, както вървях по тротоара, ми хрумна идея. Огледах се наоколо – случайни минувачи. Харесах си един – изглеждаше кротък човек, скромно облечен, на възраст колкото да ми е баща. Спрях го и накратко му описах положението си. Помолих го да дойде с мен при директора като мой родител.

Човекът се съгласи. Тръгна с мен към училището. Влязохме при директора и аз го представих – баща ми.

Директорът само това чакаше и като отвори една уста: синът ви бяга от час, пуши, има двойки...

– Георги е пред изключване! – завърши директорският монолог.

„Моят баща“ мълчеше и ме гледаше. Изведнъж се пресегна и ми изплющя страшен шамар.

– Ох! – викнах. Не от болка, а от изненада.

– Ох ли! – и върху главата ми се посипаха още удари. – Ти докога ще ни ядосваш, бе! – ядно ме шлевеше тоя, уж наглед кротък човек.

– Недейте, другарю! – намеси се директорът и почна да ме защитава. – Не го бийте! Той ще се поправи...

– Няма да го бия ли! – викна почервенял от яд човекът. – Аз вкъщи ще го пребия! А пък майка му как ще се ядоса! Той ще ѝ разбие здравето!

И пак налетя върху ми с шамари.

Притеснен, директорът побърза да ни помири и да ни изпрати от кабинета си.

Щом излязохме извън училището, човекът се успокои, сякаш нищо не е било. Заведе ме в най-близката гостилница. Поръча ми кебапчета и лимонада, а на себе си – ракия. И ми каза:

– Ей, взимай се в ръце! Че втори път няма да идвам в училището...

Така се разделихме. Научих само първото му име – Христо.

Минаха години. Завърших техникума, почнах работа, излизаха мои карикатури по вестниците, получавах добри пари. Една вечер в някакъв трамвай го видях – човекът, който бе изиграл ролята на мой баща. Обадих му се, той скочи да ме прегръща, като да съм негов син. Веднага ме покани на гости. Заведе ме в малък занемарен апартамент – „Софжилфонд“, където живееше под наем с жена си. Нямаха деца. Настаниха ме върху продънен стар диван, той наля ракия, жена му – болнава, отрудена, сложи нещо за ядене. Пихме и приказвахме, а аз през цялото време се въртях на мястото си. От неудобство, пък и една пружина от дивана ме бодеше отдолу. Христо и жена му не ме пускаха да си тръгна и ме разпитваха – като родители, които отдавна не са виждали сина си.

Тогава си помислих, че всичко в тоя живот се връща и сега е мой ред да върна жеста – навремето той, случайният човек, беше изиграл ролята на мой баща, сега аз трябваше да съм негов син. Къде да ходя – влязох си в ролята и родителската среща продължи до полунощ, макар пружината на дивана през цялото време да ми убиваше...

Като си тръгвах, запомних улицата и номера. На другата сутрин отидох в магазин „Явор“, най-известния мебелен магазин по онова време, и купих един диван – от изложените на витрината. Натоварихме го на камион и дадох на шофьора адреса на бай Христо.

– Кажете, че е от сина му – рекох. – Подарък за именния ден...

Защото на следващия ден беше Рождество.

***

Тук карикатуристът Георги Чавдаров сложи точка на историята. Погледна ни:

– Става ли за коледен разказ? Вие сте писатели, кажете...

И двамата с Кръстьо кимнахме едновременно. Сюжетът беше бомба – точно такъв ни трябваше! Но беше един, как да го делим?

– Е, вие сте приятели – рече карикатуристът. – Ще се разберете някак си...

Опитахме – още там, на място. Първо аз отстъпих сюжета на Кръстьо, после той на мен.

Така и не се разбрахме...

На другия ден, за коледния брой на вестника написахме съвсем други неща, а разказът на Георги Чавдаров остана ненаписан.

Припомнихме си го с Кръстьо, когато след някоя година пак седяхме в барчето на Сатирата, но само двамата. Този ден бе тъжен, даже винаги усмихнатата барманка Бети бе насълзена – бяхме изпратили карикатуриста, който обичаше да черпи.

От няколко години вече и Кръстьо Кръстев го няма.

Така този коледен разказ остана за мен и сега, след като го написах, сякаш запалих по една свещичка в тяхна памет.

Разказът е от сборника "Текила на разсъмване", издаден от "Сиела".