МИХАИЛ ВЕШИМ, "СТЪРШЕЛ"

Един съсед ме срещна и размаха някакъв вестник:

- Виждаш ли го? Девет цола е!

Не схванах, та се наложи да ми обяснява.

- Има девет портрета на баба Цола – показа ми на една от страниците цветен колаж с портрета на бившата партийна другарка Цола Драгойчева.

Девет Цоли – толкова не беше имало наведнаж даже в „Работническо дело” по времето, когато другарката Драгойчева бе в Политбюрото. Картинките бяха в стила на поп-арта – по знаменития портрет на Мерилин Монро, направен от Анди Уорхол. Вместо американския идол Мерилин, българската красавица – баба Цола, рекламно лице на някакво супернеизвестно списание, чийто брой бил посветен на носталгията по социализма.

Наш соц-поп-арт, допълващ соц попарата, която сърбаме от медиите през всичките години на прехода. Попарата отново ни я сервират претоплена, заедно със спомени за баба Цола.

И аз имам личен спомен за партийната членка – една моя съ­студентка имаше вила в Бояна, съседна до тази на другарката Драгойчева, член на Политбюро. Когато ходехме там, виждах през оградата следната картинка – сутрин двама охранители от УБО изнасят безжизненото тяло на видната партийка и го полагат на един шезлонг. Надвечер, преди залез слънце, прибират тялото. Така, дремейки, баба Цола прекарваше деня. Такива бяха времената, такива хора ни ръководеха. По-интересното е, че в централните новини вечерта по телевизията (само една тогава) показваха баба Цола пак да дреме, но на друго място – на заседание на Политбюро, в президиум, сред саксии с аспарагус. Двойник ли е имала? Или такава ни беше журналистиката – да манипулира с монтирани стари кадри...

Както го прави и сега - с ретромонтажи. И с реклами на миналото.

Пивовари пуснаха на пазара „ретро” бира – с етикет от 70-те години на миналия век. Техни конкуренти ги последваха, предлагат симпатични „бомбички” – онези тумбести шишенца, които в Шумен навремето наричаха „дупенца”. Покрай носталгията, да се лее и бирата.

А пък рекламата се лее, без уточнението за младите поколения, че през 70-те пенливата течност беше дефицит – рядко я караха. „Шуменско” се намираше само в Шумен, а „Загорка”-та бе само за Стара Загора. На едно място в столицата пускаха от старозагорската бира (ре­сторант „Стадион” на „Попа”) – там пък нямаше свободни маси.

Другото място без дефицит бе ресторант „Рила”, но той бе за избрани - за членовете на ЦК и техните семейства. Иначе населението масово пиеше „горублянско пиво”, от това време е вицът: занесли „горублянско” за анализ, а от лабораторията отвърнали: урината е с добри показатели, конят ви е здрав! Редовият пияч на бира си бе изработил навик – преди да отвори бутилката, я вдигаше нагоре и я разглеждаше срещу слънчевата светлина. Чужден­ците мислеха, че това е наздравица по български, а то се правеше, за да се види какво плува в шишето - утайка, парцал, удавена мишка или парче вестник „Работническо дело”.

Преди време друга тв реклама („О, Пепи!”) ни пращаше назад в социализма за кренвирши, когато уж те са се правeли от месо. Откакто съществува кренвиршът, човечеството се пита от какво го правят. И все не може да намери отговора. Дори Бисмарк преди сто и петдесет години е казал: „Законите са като кренвиршите, по-добре не гледайте как се правят!”. А във времето на социализма се говореше, че от магазините изчезва тоалетната хартия, защото я слагат в колбасите.

Покрай колбасите от миналото, още един личен спомен:

Аз съм десетинагодишен. Пращат ме до кварталния магазин да купя... Какво? Каквото „докарат”. Пред вратата – опашка, хората чакат да „докарат”. Нареждам се и аз. След половин час пристига камион, от него свалят два калъпа шунка. Опашката се вълнува: „Давайте само по триста грама, че да има за всички!”. Продавачът взима голям нож, отрязва си дебело парче от калъпа (повече от триста грама) и го лапва. Глух ропот, десетки очи го гледат гладно. Продавачът, дъвчейки, казва в свое оправдание: „Да не изтровиме народо!”. Тоест – ако шунката е развалена, той е готов да се жертва. За народа, в името на човека.

Всичко тогава се правеше в името на човека – и ние знаехме името на Човека. Оня от Правец. Човека имаше и второ име - Янко.

Защо Янко? – биха попитали младите поколения – не беше ли Тодор?

Ще ви го обяснят журналистите на соц-попарата – след девет Цола, очаквайте и най-малко девет Янковци в стила на Анди Уорхол - може би като Джими Хендрикс. А в Правец освен Моцартови тържества, току виж свикали и фестивала Удсток, с подкрепата на Валентин Златев.