МИХАИЛ ВЕШИМ, "СТЪРШЕЛ"

Един съсед ме срещна и размаха някакъв вестник:

- Виждаш ли го? Девет цола е!

Не схванах, та се наложи да ми обяснява.

- Има девет портрета на баба Цола – показа ми на една от страниците цветен колаж с портрета на бившата партийна другарка Цола Драгойчева.

Девет Цоли – толкова не беше имало наведнаж даже в „Работническо дело” по времето, когато другарката Драгойчева бе в Политбюрото. Картинките бяха в стила на поп-арта – по знаменития портрет на Мерилин Монро, направен от Анди Уорхол. Вместо американския идол Мерилин, българската красавица – баба Цола, рекламно лице на някакво супернеизвестно списание, чийто брой бил посветен на носталгията по социализма.

Наш соц-поп-арт, допълващ соц попарата, която сърбаме от медиите през всичките години на прехода. Попарата отново ни я сервират претоплена, заедно със спомени за баба Цола.

И аз имам личен спомен за партийната членка – една моя съ­студентка имаше вила в Бояна, съседна до тази на другарката Драгойчева, член на Политбюро. Когато ходехме там, виждах през оградата следната картинка – сутрин двама охранители от УБО изнасят безжизненото тяло на видната партийка и го полагат на един шезлонг. Надвечер, преди залез слънце, прибират тялото. Така, дремейки, баба Цола прекарваше деня. Такива бяха времената, такива хора ни ръководеха. По-интересното е, че в централните новини вечерта по телевизията (само една тогава) показваха баба Цола пак да дреме, но на друго място – на заседание на Политбюро, в президиум, сред саксии с аспарагус. Двойник ли е имала? Или такава ни беше журналистиката – да манипулира с монтирани стари кадри...

Както го прави и сега - с ретромонтажи. И с реклами на миналото.

Пивовари пуснаха на пазара „ретро” бира – с етикет от 70-те години на миналия век. Техни конкуренти ги последваха, предлагат симпатични „бомбички” – онези тумбести шишенца, които в Шумен навремето наричаха „дупенца”. Покрай носталгията, да се лее и бирата.

А пък рекламата се лее, без уточнението за младите поколения, че през 70-те пенливата течност беше дефицит – рядко я караха. „Шуменско” се намираше само в Шумен, а „Загорка”-та бе само за Стара Загора. На едно място в столицата пускаха от старозагорската бира (ре­сторант „Стадион” на „Попа”) – там пък нямаше свободни маси.

Другото място без дефицит бе ресторант „Рила”, но той бе за избрани - за членовете на ЦК и техните семейства. Иначе населението масово пиеше „горублянско пиво”, от това време е вицът: занесли „горублянско” за анализ, а от лабораторията отвърнали: урината е с добри показатели, конят ви е здрав! Редовият пияч на бира си бе изработил навик – преди да отвори бутилката, я вдигаше нагоре и я разглеждаше срещу слънчевата светлина. Чужден­ците мислеха, че това е наздравица по български, а то се правеше, за да се види какво плува в шишето - утайка, парцал, удавена мишка или парче вестник „Работническо дело”.

Преди време друга тв реклама („О, Пепи!”) ни пращаше назад в социализма за кренвирши, когато уж те са се правeли от месо. Откакто съществува кренвиршът, човечеството се пита от какво го правят. И все не може да намери отговора. Дори Бисмарк преди сто и петдесет години е казал: „Законите са като кренвиршите, по-добре не гледайте как се правят!”. А във времето на социализма се говореше, че от магазините изчезва тоалетната хартия, защото я слагат в колбасите.

Покрай колбасите от миналото, още един личен спомен:

Аз съм десетинагодишен. Пращат ме до кварталния магазин да купя... Какво? Каквото „докарат”. Пред вратата – опашка, хората чакат да „докарат”. Нареждам се и аз. След половин час пристига камион, от него свалят два калъпа шунка. Опашката се вълнува: „Давайте само по триста грама, че да има за всички!”. Продавачът взима голям нож, отрязва си дебело парче от калъпа (повече от триста грама) и го лапва. Глух ропот, десетки очи го гледат гладно. Продавачът, дъвчейки, казва в свое оправдание: „Да не изтровиме народо!”. Тоест – ако шунката е развалена, той е готов да се жертва. За народа, в името на човека.

Всичко тогава се правеше в името на човека – и ние знаехме името на Човека. Оня от Правец. Човека имаше и второ име - Янко.

Защо Янко? – биха попитали младите поколения – не беше ли Тодор?

Ще ви го обяснят журналистите на соц-попарата – след девет Цола, очаквайте и най-малко девет Янковци в стила на Анди Уорхол - може би като Джими Хендрикс. А в Правец освен Моцартови тържества, току виж свикали и фестивала Удсток, с подкрепата на Валентин Златев.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ВОЙНАТА

    Ода за Харкив

     "Държава и народ, които имат град като Харкив, никога не могат да бъдат победени" - коментар на Николай Слатински

„Инквизиторите горят книги напразно. Всяка книга, която има какво да каже, гори със смях, защото книгите, които си заслужават, излизат отвъд своите страници.”

Бохумил Храбал, чешки писател, роден на 28 март преди 109 години

Анкета

Подпишете се в подкрепа на украинския народ!

Путин е престъпник! - 89.2%

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

Тихословия = умотворение

 

"Тихословия" е новата книга на Анго Боянов

Непреглътнатите думи-камъчета на Марин Георгиев

 

Може би Марин Георгиев не подозира, но той по параболичен начин е обяснил замисъла на книгата си чрез своята рефлексия за фрагментите на Атанас Далчев

За Шекспир, уличното куче и любовта, без която не можем 

Най-ценното достижение на „Шекспир като улично куче“ на Валери Йорданов е всепобеждаващата сила на емпатията