МИХАИЛ ВЕШИМ, "СТЪРШЕЛ"

От всички изкуства за социализма най-важно бе монументалното… По времето на Тодор Правешки страната се напълни с каменни и бетонни грамади – паметници на победилата идеология, които трябваше да са вечни – като идеологията. Строителите на социализма не можеха един тротоар да направят като хората, след няколко месеца плочките се чупеха и разместваха, но за монументи не жалеха средства – милиони левове бяха заровени в скулптурни мастодонти – символи на могъществото на строя.

В началото на 80-те на Бузлуджа кацна летяща чиния… Вътре – мозайки с образите на Маркс, Енгелс и Ленин на една страна, на друга – Благоев, Димитров, Живков – все титани на мисълта и делото. Официално я нарекоха Дом-паметник на победилата партия. Но парите не ги даде партията, а целият народ – от данъците. А, имаше и „доброволни” дарения – по месторабота хората бяха принуждавани да купуват марки и така да финансират партийния паметник. А пък войниците от Строителни войски работеха на обекта, без да им плащат.

Преди трийсетина години бях в Северна Корея – страната на Кимирсеновия социализъм. Само там можах да видя по-големи и по-безсмислени паметници от Живковите. Известно е, че в страната има повече от 800 паметника на Ким Ир Сен, но в центъра на Пхенян е най-големият – позлатена статуя в гигантски размери – застанал до нея, нормалният човек стига до обувката на вожда. И още един монументален шедьовър – Паметникът на идеите Чучхе (великите социалистически идеи на Вожда). Стърчи като пилон с връх в небето - висок е 170 метра. Построен е специално за 70-годишнината на Ким Ир Сен от над 25 хиляди каменни блока – всеки блок е един ден от живота на Вожда. На върха му има неугасващ пламък – символизира вечния огън на идеите. Е, не беше неугасващ – научихме, че заради икономии го палят надвечер и го гасят около 22 часа – тогава корейците трябва да си лягат. Защото на другия ден трябва да стават – всички дружно, целият народ – в пет и половина сутринта, да правят физзарядка по „алеята на здравето на Ким Ир Сен”, а после един час да учат наизуст идеите чучхе…

Чак тогава започва работният ден, който продължава до вечерта.

По безсмисленост Бузлуджанската чиния е роднина на Кимирсеновия 170-метров пилон „чучхе”… Така, както Тодор Правешки бе близък единомишленик със севернокорейския диктатор… Днес Северна Корея се управлява от внука – поредният вожд от династията Ким излезе по-голям тиранин и от дядо си. Освен че съвсем стъпка народа си, експериментите му с ядрени бомби заплашват да подпалят света.

А ние преди повече от четвърт век уж се отървахме от династията Живков… От династията – да, от манталитета на живковистите – не. По монументите ще ги познаете – те воюват за всеки камък от комунистическите грамади. Още оплакват мавзолея на „вожда и учителя” си, не дават дума да се каже против грамадата, издигната в чест на чуждата армия-окупаторка в центъра на София.

Сега пък подхванаха акция да си върнат собствеността на Чинията на Бузлуджа. Била със световна архитектурна стойност – сред десетте най-интересни сгради в света. Това къде го прочетоха? А дали не е на първо място – в класацията по безсмисленост?

Какво ще правят нашите позитанци с Чинията, когато си я върнат? Музей на комунистичес­кото движение? С какви пари? С доброволни дарения от немногото останали комунисти по света – някоя рубла от руските „таваришчи” на Зюганов, шепа песос от кубински или венецуелски „камаради”? И ако младият Ким кихне нещо…

Колкото и да е неприятно на нашите „другари”, световният комунизъм е на изчезване… В този смисъл днешното състояние на Чинията напълно отговаря на действителността. Ако домът-паметник бъде оставен да се саморазруши от времето – това ще е „естествен музей”, нагледен пример за „вечността” на маркс-ленинските идеи.

Другата възможност – червената бизнес-дама Корнелия да менажира ресторант „Чинията” с меню от соца. Келнери-позитанци, които да посрещат клиентите от вратата с „няма” – няма бира, няма кока-кола, пържолата свърши, а и токът е спрял… Токът ще се пуска като по времето на Тодориев, министър от развития социализъм – 1 към 3 – един час има, три – не, иначе вечерята е на свещи. А само в една тайна заличка (вход само с пропуски) снабдяването ще е „специално” – по менюто на „Рила” за едновремешните членове на ЦК и Политбюро – с дефицитни стоки на символични цени.

Трета възможност – Чинията като декор за филм. Режисьорът Тео Ушев вече имал планове да снима там. Ако с новия си проект отново доближи „Оскар”-а, току-виж след себе си доведе и Холивуд - с целия блясък и червения си килим…

Сигурно такъв филм гледа лидерката Корнелия в мечтите си. А иначе като истинска капиталистка-реалистка много добре си знае, че от Чинията духът на Маркс-Ленин няма да излезе. Нито пък някой червен Гергов ще даде от своите милиони за ремонта й.

За какво е тогава този шум? Дрънкулка-залъгалка за електората – за позитанците от старо време, чиято памет е останала там, на Бузлуджа, при паметника от миналото…

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

„Не правя филми просто, за да заработя пари. Аз печеля пари, за да правя филми.“

Уолт Дисни, американски аниматор и съосновател на „The Walt Disney Company", роден на 5 декември преди 122 години

Анкета

Ще подарите ли книга за Коледа?

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

„Наполеон“ - филм за възхода и падението на един амбициозен лидер

 

Ридли Скот здравата се е потрудил върху своя епос и заслужава похвала, която ще му е необходима в неговото по-нататъшно творческо развитие

„Диада“ без доза щастие

„Диада“ е честно реализиран филм, с уверена и с ясни послания режисура, впечатлява и операторска работа

За „Ваймар експрес“ и силата на таланта

 

На финала авторката на филма търси помирителен жест – тя деликатно и предпазливо, премерено и едва ли не извинявайки се, стига до извода, че личността и пристрастията на Мутафова отстъпва пред силата на нейния талант, което си е и самата истина.