МИРЕЛА ИВАНОВА, "ДОЙЧЕ ВЕЛЕ"
Убедена съм, че в последно време не само поради внезапните природни капризи и климатични промени, които ни мятат от една температурна крайност в друга, погледът ни над събитията е също така полюсно противоположен. Общественото съзнание сякаш реагира само с „да“ и „не“ на информация от всякакъв порядък, без каквото и да е усилие да се надникне в дълбокото, да се съзрат причините и следствията. Сякаш между „да“ и „не“ не съществуват други полета на сложност и многообразие, на обяснение и познание.
Такъв е случаят и с Националния учителски събор, който събира почти 14 хиляди преподаватели от цялата страна в зала „Арена Армеец“: от 80% одобрение според експресно социологическо проучване до квалификации като „пълна порнография“ в противовес. Срещата в рамките на един ден, естествено не може да реши множеството общи и частни проблеми в средното образование, но може да постави смислена рамка за конкретна работа по прилагане на новия образователен закон, който влиза в сила от 1 август. Още по-важно ми се струва, че по този начин се дава недвусмислен знак към българските учители, към незаменимото значение и мисия на професията, пренебрегвана и подбутвана в маргиналността от години.
Има и нещо трето: българските учителски събори започват да се провеждат през 1868, десет години преди Освобождението. Самоорганизирането в името на просветата и знанието, в името на създаване на здравомислещи и устойчиви училищни порядки е недвусмислен и респектиращ знак, че предшествениците ни са притежавали завидна прозорливост, били са свободни духом, за да изградят самобитната и демократична форма за вземане на решения в образованието.
Къде сме днес?
Днес сме в съвсем друго време и в съвсем друга ценностна координатна система, като не е много ясно доколко автентично е общностното ни желание да поставим образованието в нейния център, да възстановим престижа и достойнството на учителя и да въвлечем учениците в по-смислен свят, който им предлага и знание, и относително честен модел за оценяване, и хоризонт за реализация. Ето и два случая, които ме поразиха в последно време: по-миналата седмица бях в Сливен и там се срещнах и с една енергична и всеотдайна жена на 69 години, пенсионирана начална учителка, която продължава да работи в ромската махала. Учениците, които води, сега са в трети клас – и от първи досега още нито едно не се е отказало да учи. Та тя ми обяснява специално пригодената си за тези дечица педагогика: гледа турския сериал, който и те гледат – и всяка сутрин ги оставя първо да й го разказват, епизод след епизод, така се учат да се изразяват, да правят логически връзки, дори да мечтаят отвъд безмилостното гето, което обитават. Убедена, че много харесват героя Х и искат да бъдат като него, и ненавиждат героя У, уж „неподготвена“ ги пита: Вие искате ли да бъдете като Х? Да, отговарят й те във възторжен хор. И тя изписва името му на дъската. А искате ли да бъдете като У? Не, категорични са децата, но учителката изписва и неговото име в другия край на дъската, а после им казва, че който се справи със задачите, в случая е без значение дали са по математика, четене или писане, то името му ще попадне в колонката под името на любимия Х, а който не внимава и не работи в клас, ще се подреди под У.
„Тогава всички проявяват страшно желание и усърдие, искат да се преборят за нещо хубаво“, споделя учителката на 69 години и ми обяснява, че в края на всяка учебна година очертава на дъската едно сърце и един квадрат и се обръща към децата с думите: „Вие сигурно вече искате да имате друга, по-млада и по-хубава учителка от мен. Нека всеки, който иска нова, по-млада и по-хубава учителка, да напише имената си в квадрата, а тези които пък искат и догодина да учим заедно, да напишат имената си в сърцето“ После излиза и ги оставя. „Няма по-голямо щастие за мен от мига, в който отворя вратата и видя празния квадрат, защото много обичам и работата си, и децата.“
Още малко конкретност
Ако „сливенската“ история звучи твърде „старомодно“, почти като от Възраждането, ето и другата: Д.Д. е завършил с отличие икономика и мениджмънт в Холандия и връщайки се тук, решава да се включи в програма, която насърчава млади и образовани специалисти да се посветят за една година на учителската професия, като работят в проблемни райони с проблемни деца. Започва да преподава математика в училище на „труден“ софийски квартал, справя се чудесно с работата и с децата, но раздразнението му от все по-формалните и направо безмислени изисквания на програмата в рамките на тази година расте. Затова изоставя програмата, но не и професията на учител по математика. Вече трета година е такъв, не знае докога ще продължи, но засега му харесва.
Едва ли възрастната учителка от Сливен и младият учител от София ще са сред делегатите на Националния събор, но се надявам, че техните истории ще присъстват като дух, ще трептят като ореол на срещата на почти 14-те хиляди учители, събрали се от цялата страна в „Арена Армеец“.
