Публикуваме пародията "Жив е все още" заради нейните безспорни художствени стойности. Авторът е студент в чужбина и желае да остане анонимен. Вероятно за да не изкарат някой негов прадядо я фашист, я комунист, който е попречил на днешните управляващи...
ЖИВ Е ВСЕ ОЩЕ
Жив е той, жив е – шопар с копаня
и цял лоясал лежи и хърка –
правнук достоен на бай ви Ганя,
простак – и с други не мож до сбърка!
На една страна евро банкноти,
на друга метнал пищов злодеят
и там, на пода, дамски кюлоти
издайно в мрака едва белеят.
Лежи простакът, а под кревата
слънце – кюлчета злато – пече;
раята плаче нейде в полята
и кръвта й вече зорлем тече.
Жертви сега сме. Пейте, слугини,
тез сладки песни. Грей кюлче-слънце!
Да са ни яки робски гърбини
и тоя път. Но мълкни, сърце!
Тоз, който пипне властта на сгода,
той се не спира... С него вилнеят
плут-патриотин, Шкембе войвода
и му „осанна” Гърневци пеят.
Сянка му пази курва-стръвница,
магаре (Марков) гъза му ближе,
млада мисирка - юнашка птица –
и тя се за Бай хуй, тъпака, грижи.
И Севдалинка в нова премяна,
нищо че сакът от Черепа тегне,
тихо нагази в тревата в Бояна
и при простака дойде та легне.
Ту тенекия ловко му върже,
ту за зелен хайвер ще го прати,
после и пая си лапне бърже,
а той я гледа и вика: Ебати!
Кажи ми, Севдо, Черепа де го?
До къде с мойте апапи стигна?
Кажи ми, пък после иди си при него,
Аз искам, Севдо, всичко да му задигна...
Но съмна вече. А там, в Бояна,
простакът лежи. Мандата тече.
Но ние се будим: - Долу тирана!
И нашата сабя глави ще сече!
2020
------
ХАДЖИ ДИМИТЪР
от Христо Ботев
Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по–силно тече!
Жътва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят...
Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже, –
и той я гледа, – мила, зесмена!
"Кажи ми, сестро де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!"
И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...
Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!
Творбата е печатана за първи път във в. "Независимост", 1873 г. Кога точно е създадена, не се знае. Захари Стоянов по спомени на съвременници твърди, че Ботев я е декламирал дълго преди публикацията. С малки поправки стихотворението е публикувано в "Песни и стихотворения".
