ВЛАДИМИР ШОПОВ, "Портал Култура"
България избегна най-последователния, застрашителен и системен опит за разрушаване на и без това крехкия си институционален режим по посока на множащите се неоавторитарни системи. Точките на пречупване по тази траектория са много и тяхната значимост може да бъде оспорвана, но конфигурацията от действия и намерения на дуета Борисов-Пеевски през последната година конституира такъв момент. Част от нея дойде от ускорена инерция на познати процеси, например овладяване на регулатори, административни структури, прихващане на традиционните медии, захранване на присъдружни бизнес мрежи. Съществени обаче бяха множество опити за отиване отвъд предходния етап на овладяване на държава.
Те включваха де факто политически процеси, правна и институционална инструментализация на репресията срещу цели професионални и социални групи (комисията „Сорос“), опит за таргетиране на остатъчните свободни полета за работа на разследващи журналисти и медии, интегрирането на значими части от съдиите в институционалните обръчи на Пеевски и почти тотален контрол на структурата на съдебната система, разширяване на мащаба на овладяване и изкривяване на изборния процес (описано в делата в Конституционния съд), ескалираща и директна репресия спрямо демократично избрани политици, пребалансиране на публичните финанси по посока национални средства за сметка на европейски поради още по-слабо функциониращите контролни механизми. Взети заедно, осъществяването на тези намерения изместваше страната в качествено различен политически и институционален режим. И всичко това на фона на отслабващ нормативен външен натиск, било от Брюксел, било от сегашната кликокрация във Вашингтон.
Протестите от последните седмици спряха не просто един нагъл бюджет, те спряха тази програма за създаване на нов политически режим. Този опит имаше своята подготвителна фаза и тя обхваща третия мандат на Борисов, който отчетливо дооформи голяма част от условията за разгръщането на последния проект. В този период Борисов бе сполетян от концептуални и управленски вдъхновения от Виктор Орбан, той овладя в по-голяма степен способността да навигира европейската политика и бюрокрация на подходящата честота, точно под радара на неблагоприятен сценарий, разтегли идеологическия си периметър и реторика в националистическа посока и остави партии като ВМРО да го институционализират селективно. Това са годините на укрепване на симбиозата с Пеевски и развитие на множествени механизми за неговото навлизане в държавните институции през други партии и назначения в прокуратура, служби за сигурност и т.н. На практика политическият прозорец между протестите от 2020 г. и завръщането им във властта не размести в дълбочина техните позиции и инструментариум.
Отвъд подценяваното в досегашните оценки блокиране на пълзящия преход към неоавторитарна система, протестната вълна носи най-различни позитиви. Тя помага на стартиралата политическа социализация на нови поколения български граждани, чийто ангажимент към случващото се бе поставян под съмнение и тепърва предстои да развие устойчивост и структура. Впечатляващо бе разпростирането на организираното недоволство из цялата страна и дори в контролирани по-малки градове, в които цената на недоволството е често трудно поносима. Видимо е и израстването и рутинизирането на недоволството от хилядите микро протести по най-различни поводи през последните години – от трагичните пътни инциденти до недостига на вода. Разбиращото фокусиране върху ключов управленски документ като годишния бюджет е положително развитие. По отношение на политическата комуникация също станахме свидетели на важен напредък. От създаването на гъвкав, директен и добре опредметен език и образи до пробиването на контролираното поле на традиционните медии и тяхното ефективно заобикаляне, поне в рамките на кратък времеви прозорец.
Упражняването на капацитета за вето на протестното действие обаче нямаше да бъде успешно без самия Пеевски. Една от непреодолените трудности на протестите от 2013–2014 г. бе убедителното публично описание и опредметяване на механизмите за позициониране и влияние на сегашния лидер на ДПС. Неговата задкулисност и непрестанната нужда от осветяване и обяснения на маневрите му се оказаха прекалено трудна задача, не аналитично, а публично-политически. Тази задача бе в крайна сметка решена от самия него. В рамките на последните няколко години, обладан от ероса на властта, той сам декодира, очерта и опредмети механиката и ежедневието на контрола и мащаба на злоупотребата. Правейки го, социализира нови поколения в актуалните механизми за упражняване на властта. Застанал срещу тях, буквално ги предизвика. Пред очите им правеше крачка след крачка към все по-пълен контрол и буквално преформатиране на държавата. Докато не предизвика реакция.
Трудностите пред дълбоката промяна обаче остават много и дори се увеличават. Различни стратегии бяха опитани с ограничени резултати. Пробван бе структурно-институционален подход с фокус върху конституционни и законови промени, но неговите резултати не са впечатляващи. Коалиционната „сглобка“ с авторите на повечето проблеми бе най-крайното усилие, но то по-скоро показа социалното вкореняване и устойчивост на корупционните механизми и практики, и тяхната недосегаемост през институционални пренареждания. Изчерпан е и ключовия от няколко десетилетен инструмент за промяна през външен нормативен натиск, най-вече чрез присъединяване и членство в ЕС. Веднъж членове на организацията, механизмите за санкции са доста ограничени и много трудно стопират в дълбочина системния регрес, ако той е достатъчно организиран и настоятелен.
„Демкратичната рецесия“ приключи международния политически и институционален контекст на промени и реформи. Третата глобална вълна на демократизация приключи и политическия регрес не предизвиква външен интерес, натиск и дори особена симпатия. Геополитическият императив на съвремието пък избута встрани нормативните очаквания към света, националните държави и тяхното поведение и мислене. Либералната демокрация и нейните механизми и ценности вече не са задължителен билет за участие в основни структури и процеси дори на западната политика. Тази комбинация от опитани стратегии и по-общи отвъд национални промени поставя с особена острота въпроса за осъществяването и шансовете на типовете реформи, от които България все още има нужда.
Актуалността на това питане се изостря по време на всяко, вече регулярно изригване на гражданско недоволство. Неговата честота през няколко години винаги носи нюанси, които следват вариативността на конкретната протестна вълна. Особено взиране има в търсене на нейната устойчивост, възможностите за нейната трансформация в успешна стратегия за промяна. В сегашния случай е твърде рано, за да очертаем реалистичната възможна конфигурация на следващ опит за по-дълбока трансформация. Успешното упражняване на силата на гражданското вето е постижение, но не е единичен случай. Отличителното сега е, че на фона на описаните свиващи се възможности за промяна неговата важност е особено голяма. Като постижение на гражданска култура, но и като изходна точка за развитие на гражданска мускулатура. Именно на нея все повече изглежда ще се крепят крехките шансове за успех.
