Везувий, 2020
НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ, "Фейсбук"
15 юли 2020, Протестът в София
Да вървиш заедно с Везувий – това е усещането ми тази вечер. Да си заедно с Везувий, да го чуваш как бучи, вика и свети.
Протестът вече си има и сцена, и звук. Сцената са две ремаркета.
„Високо, високо, високо, високо застани!“ – това е песента. Но кой сега ще застане високо, кой?
Младите хора са с гръб към Министерския съвет – не го искат.
С гръб към Бойко Борисов, Пеевски и Гешев – не ги искат.
С гръб към цялата досегашна политическа класа – не я искат.
С гръб са и към партиите – към всички партии без изключение.
Слънцето подпира гърбовете им и те тръгват по „Цар Освободител“ към Народното събрание. Жълтите павета проблясват като разпилени стотинки.
Докато вървим, стигаме до паметната плоча на Апостола върху Художествената галерия. Чиста и свята република – това е искал Левски. Чиста и свята република – нищо по-малко.
От Президентството до Народното събрание и чак до Софийския университет – всичко е Везувий. Хора, плакати, знамена, целувки, смях, гняв.
Репортери на Канал 3 едва не го отнасят. „Вън телевизията на Пеевски!“ – Така им крещят. Как ли се чувстват сега журналистите от БНТ и от Нова?
Младият Везувий върви и енергията е толкова много и толкова силна, че вдигам температура.
„Ние идваме“ – Това е лозунгът. И връщане няма.
Каквито и ходове, и лупинги да се правят в момента с оставки на министри, вече е много късно. Много е късно.
Преди няколко дни моят приятел Иван Ненков ме попита:
– Къде да идем сега, като го няма Вазов? Под кой балкон да застанем?
Отговарям му – да отидем на гроба на Вазов. Много е близо – между „Александър Невски“ и „Света София“. Там и духът на Вазов, и камъкът си тежат на мястото.
След грохота на Везувий имам нужда от малко тишина.
