Везувий, 2020

НИКОЛАЙ МИЛЧЕВ, "Фейсбук"

15 юли 2020, Протестът в София

Да вървиш заедно с Везувий – това е усещането ми тази вечер. Да си заедно с Везувий, да го чуваш как бучи, вика и свети.

Протестът вече си има и сцена, и звук. Сцената са две ремаркета.

„Високо, високо, високо, високо застани!“ – това е песента. Но кой сега ще застане високо, кой?

Младите хора са с гръб към Министерския съвет – не го искат.

С гръб към Бойко Борисов, Пеевски и Гешев – не ги искат.

С гръб към цялата досегашна политическа класа – не я искат.

С гръб са и към партиите – към всички партии без изключение.

Слънцето подпира гърбовете им и те тръгват по „Цар Освободител“ към Народното събрание. Жълтите павета проблясват като разпилени стотинки.

Докато вървим, стигаме до паметната плоча на Апостола върху Художествената галерия. Чиста и свята република – това е искал Левски. Чиста и свята република – нищо по-малко.

От Президентството до Народното събрание и чак до Софийския университет – всичко е Везувий. Хора, плакати, знамена, целувки, смях, гняв.

Репортери на Канал 3 едва не го отнасят. „Вън телевизията на Пеевски!“ – Така им крещят. Как ли се чувстват сега журналистите от БНТ и от Нова?

Младият Везувий върви и енергията е толкова много и толкова силна, че вдигам температура.

„Ние идваме“ – Това е лозунгът. И връщане няма.

Каквито и ходове, и лупинги да се правят в момента с оставки на министри, вече е много късно. Много е късно.

Преди няколко дни моят приятел Иван Ненков ме попита:

– Къде да идем сега, като го няма Вазов? Под кой балкон да застанем?

Отговарям му – да отидем на гроба на Вазов. Много е близо – между „Александър Невски“ и „Света София“. Там и духът на Вазов, и камъкът си тежат на мястото.

След грохота на Везувий имам нужда от малко тишина.