КАЛИН ЯНАКИЕВ, "Портал Култура"

Преди дни открих и прочетох отвореното писмо, което беше внесено в Народното събрание на страната ни на 24 октомври т. г., подписано от 792 души, определящи себе си като „българи от Украйна“. Става дума за представители на българското малцинство в тази страна – т.нар. бесарабски, таврически и одески българи, наброяващи към момента около 200 хиляди души, тоест близо четвърт милион. За разлика от митическите ни „национални малцинства“ в Беломорска и Одринска Тракия (които практически не съществуват от 70-80 години насам), от неясното количество граждани на Р. Северна Македония „с българско самосъзнание“, за които непрестанно – и печално, и воинствено – въздишат нашите „патриоти“, за които разни „Слави-Трифоновци“, крещящи „Ма-ке-до-ни-яяя!“, развалят управляващи коалиции – за това, повтарям, близо четвъртмилионно българско малцинство в Украйна у нас много малко се знае и – старателно – нищо не се говори. В началото на престъпната агресия на Путин определени нашенски среди се досетиха за него само за да започнат да разпространяват слуха, че то било проруски настроено, че възприемало нашествениците от Московията като „освободители“, понеже, видите ли било „дискриминирано и тормозено от украинските националисти“. На основанието на тези измислици някои наши политици и партии се опитаха дори да оправдаят отказа на държавата ни да осъди радикално руската агресия, отказа ни за оръжейна помощ за Украйна и шикалкавенето по отношение на икономическите санкции срещу Русия. Ако не се държим така, казваха ни, щели сме да навредим на „нашите сънародници“ там, а ние не можем да не се грижим и за „българите, живеещи извън пределите на Отечеството“.

И ето на 24 октомври именно тези българи, живеещи извън пределите на отечеството, в Украйна, сами се обърнаха към това последното в лицето на „Г-н Румен Радев, президент на Република България, г-н Гълъб Донев, служебен министър-председател, до Народното събрание на Република България“, като адресираха отвореното си писмо и към основни български медии (БТВ-Новините, БТВ, Bulgaria ON AIR, БНТ, БНР, към редица вестници и т. н.), завършвайки го с призива: „Молим, направете нашия глас силен“.

Такива послания от наши сънародници, живеещи извън България, не сме получавали, смея да твърдя, от почти един век и следователно писмото на украинските българи особено днес е истинско събитие – радикално предизвикателство към прокламираното ни „родолюбие“ и инак гръмогласния ни „патриотизъм“.

Първо, ето някои ключови пасажи от откритото писмо на бесарабските, таврическите и одеските българи в Украйна към нас, българите от България:

„От 24 февруари – пишат ни те – ние не живеем. Някои – в буквалния смисъл. Нашата икономика и нормалният ни ритъм на живот спряха. Ние всеки ден губим работата си, домовете си, и, което е най-лошото, близките си. Хиляди българи станаха бежанци или принудителни изселници, а мнозина остават в окупация и не могат да подпишат това писмо, тъй като се боят да бъдат репресирани от окупаторите. Нямаме планове за бъдеще и дори не знаем, дали имаме бъдеще.“

Малко по-нататък сънародниците ни решително развенчават лъжите на руската пропаганда за „потисничеството на украинския национализъм“:

„Руската пропаганда твърди, че Украйна забранява на българите да говорят и учат български. Истината е, че до разпадането на Съветския съюз българският език се е използвал само като битов и именно в независима Украйна започва да се изучава в училищата, откриват се български групи в университетите. Именно тогава се създават първите български дружества и организации, започват да се издават вестници, в ефир излизат радио и телевизионни предавания на български език. И всичко това ни го даде на нас – българите – Украйна. И всичко това се финансира от украинската държава. Това ли се нарича потисничество? От това ли искат да ни освобождават?“ – питат риторично авторите на писмото.

След което се заемат да ни открият неща за себе си, с които ние, тук, в България никога не сме били запознавани:

„Нужно ли е да напомняме за многобройните репресии от съветските власти и разкулачването на „кулаците“ (а в същност работещи земеделци), и депортираните в Сибир? За дванадесетте хиляди българи, депортирани от Крим през 1944 година (чували ли сте за тях, уважаеми патриоти? – б.м.) и разхвърлени из целия Сибир и Средна Азия? Да преразказваме ли спомените на нашите дядовци, изпращани на заточение за три царевични мамула? Да отваряме ли думата за двата тъй наречени Гладомора – изкуствено предизвикан глад: през 1932 – 1933, вследствие на който загиват и изчезват цели български села в Таврия, и 1946 – 1947, отнел живота на стотици хиляди българи в Бесарабия?“

И стигайки до днешния ден, заявяват:

„За повече от 200 години, въпреки трудности и лишения, терор и издевателства, смени на власт и режими, българите направиха от Буджакската степ и таврийското Диво поле райски градини, запазихме езика, културата и идентичността, и най-накрая, благодарение на независима и свободна Украйна започнахме да живеем свободно, и името „българин“ да носим открито и с гордост. Затова представителите на българската общност в Украйна, рамо до рамо със свои съграждани от други национални общности защитават родната си земя от нашествениците. Защото украинската земя е нашата родина и роден дом за всеки от нас. В цяла Украйна и далеч извън нейните граници са известни имената на героите в тази война – българи по произход – капитаните Димитър Бурлаков, награден с Указ на президента на Украйна Володимир Зеленски с орден „Богдан Хмелницки” ІІІ степен, и Иван Пепеляшко, кавалер на ордена „За мъжество” ІІІ степен. Както и на други – Иван Минков и Иван Чумаков от с. Криничне (Чушмелий), Максим Близнак и Евгений Качай от с. Лощинивка (Кайраклия), Михаил Киосе и Радион Вайцман от с. Калчево – все българи, отдали живота си в борбата срещу руската агресия, за свободата на своята родина Украйна.“

Нека попитам: бяхте ли чували до днес имената на тези героични наши сънародници, уважаеми нашенски „родолюбци“, петимни да се прехласвате пред някои наш спортист-бабаит, да се прехласвате пред някоя българска „звезда“, появила се в световното популярно кино, винаги готови да се хванете гуша за гуша с македонците за някой цар от ранното ни Средновековие? Споменаха ли се поне веднъж в медиите ни имената на тези хора – наши сънародници, подозирал ли е довчера въобще някой у нас, че в Украйна воюват и очевидно проявяват героизъм „българи по род“? Че воюват по съвест – за домовете и близките си, а не за пари и облаги.

А чухме ли поне веднъж по нашите медии, загрижени „преди всичко за българския национален интерес“ онова, което ни казват в писмото си украинските българи:

„От първия ден на войната и до днес на жестоки обстрели е подложено българското село Тернивка – квартал на град Миколаив. Населението на 30 български села от Бердянския и Мелитополския райони в Запорижка област, град Херсон и част от Херсонска област в момента са в границите на окупираните територии и техните жители са подложени на всички „прелести“ на „руския свят“. Повечето от българските неделни училища не могат да работят, премахнати са информационните материали, разказващи за живота на прародината ни. Стотици учители и служители на местните органи на самоуправление, които не желаят да сътрудничат с окупаторите и техните поддръжници, са подложени на сплашване и преследване. Земеделците под дулата на картечници са принудени да продават на безценица плодовете на своя труд на земята, обилно напоена с потта на техните предци и самите тях.“

В заключението на писмото сънародниците ни се обръщат към нас:

„Днес ние питаме всички вас: грижа ли я е България за това?

Грижа ли я е България за над 200 хиляди българи в Украйна?

От 24 февруари ние търпеливо чакаме и се надяваме, че нашата България най-накрая ще се събуди и ще застане на страната на светлината…“ И завършват: „И ние, украинските българи, призоваваме българския Президент, българското Народно събрание, българското правителство да заемат ясна и категорична позиция и да я подкрепят с реални действия и постъпки.

Призоваваме ви да спрете продължаващата се в българските медии руска пропаганда, която ни наранява, компрометира и оскърбява паметта на загиналите герои-българи.

Призоваваме ви да спрете тези политически лидери и сили, които имат наглостта да говорят от нашето име вместо нас.

Призоваваме ви да изпратите на Украйна военна помощ, както това вече направиха повечето държави от Европейския Съюз. С това ние не ви въвличаме във война. Напротив, искаме да я спрем, за да не стигне войната до България.“

Казах по-горе, че въпросното отворено писмо представлява безпрецедентно събитие в настоящата ситуация, а и в най-новата ни история. Следователно крайно интересна би трябвало да е реакцията на нашето общество (и преди всичко на политическите и медийните негови адресати). Каква собствено е тя към днешна дата?

За мое най-искрено учудване текстът на писмото намерих публикуван в информационна агенция Фокус-нюз (без коментар), във „Варна 24“ (също без какъвто и да било коментар). Нито следа от него до деня в който пиша това, т. е. вече 6 дни не открих обаче в „най-четените български вестници“ 24 часа, Труд и пр. Никакво отразяване също няма в БНТ, БТВ – призовани от украинските българи „да направят техния глас силен“. В БНР – където почти ежедневно слушаме гласовете на Петър Волгин и съпругата му – интервю с Татяна Станева, една от дейните украински българи, направи по повод писмото единствено журналистката Ирина Недева (и кратко го преразказа Весела Кръстева). Разбира се, че писмото е публикувано и на фейсбук-страниците на политиците от Демократична България Ивайло Мирчев и Антоанета Цонева, в което няма нищо чудно.

Оглушително мълчание за него обаче храни „Президентът на Република България г-н Румен Радев“, зает през тези дни да противодейства на партиите-„ястреби“ в НС, които със законопроекта за исканата и от сънародниците ни в Украйна оръжейна помощ можели да ни въвлекат в тази война и така да „повредят на българския национален интерес“. Нито звук (нито дори изгугукване) бе дочуто за писмото и от другия адресат – „г-н служебния министър-председател на Републиката“ Гълъб Донев. Не съм чул до днес да реагира и да пророни дума за него „големият евроатлантик“ Бойко Борисов, зает да ръси „еротични метафори“ (както се изразиха във в. „24 часа“) към своите приближени. За сметка на това загрижените за „стабилността в държавата“ представители на т. нар. „системни партии“ в НС тези дни избраха за председател на парламентарната комисия за българите в чужбина не някой друг, а… Костадин Костадинов, което е истински скандал. Прочетете как реагира на това една от нечутите украински българи във фейсбук.

Естествено не са чули за писмото и от Светия ни Синод, които редовно благославят и „сънародниците ни извън границите на родината“ и раздават в лицето на определени свои архиереи почетни плакети на г-жа Митрофанова, Георги Първанов и Румен Петков. Няма реакции и от довчерашните „патриотични“ политически партии, които инак с ентусиазъм ревнуваха за „историческите ни традиции“, за „семейните ценности“, че и за „българското хоро“. Не са чули явно за него и „великите консерватори“ от КОД, НОД и пр. Изтънчени български консервативни интелектуалци, откликващи със сърдоболност на стачките на товарните превозвачи в Канада (вчера) или на „дискриминирането на руската култура“ на Запад (днес), също явно не са успели да научат за него, заети с осмиването на „брюкселската политкоректност“ и „глупавите санкции срещу Русия, които щели да оставят на студено горката Германия“.

Та ето: именно заради това малодушно „смълчаване“ – ще го кажа накрая – не мога да не чувствам днес много повече като свои сънародници тези украински българи, подписали отвореното писмо, а и самите украинци. Много повече, казвам, чувствам като сънародници тях, отколкото позорно запушилите ушите си и закрили очите си пред злото от Изток, маскирали страха си от руския фашизъм с приказки за „опазване на българския национален интерес“ тукашни българи. Писмото на сънародниците ни от Украйна, на което не са отвърнали и дума, ги разобличава гръмко – прави гръмко самото им позорно мълчание – на Радев, на Гълъб Донев и на останалите „гълъби“. Интересно докога ще продължи то.

Добавете коментар


Защитен код
Обнови

  • ПОЗИЦИЯ

    Библио-сарайският синдром

    В България проруската Пета колона е проникнала масово в парламента, правителството, президентството (особено!) и в съдебната система. Ние сме единствената страна в ЕС и НАТО, начело на която стои отявлен прорашистки държавен глава

"Всичко е важно в нашия живот, но мисля, че най-важни все пак са децата. Най-важно е бъдещето, а бъдещето са именно днешните деца.“

Леда Милева, българска поетеса и преводач, родена на 5 февруари преди 103 години

Анкета

Подпишете се в подкрепа на украинския народ!

Путин е престъпник! - 89.2%

Европейски дни на наследството: В историческите музеи в Плевен и Бяла Черква

Skif.bg горещо препоръчва за посещение и двете места

„Толкин” на Дом Карукоски (ревю)

 

Пиршество за почитателите на английското кино.

"Пътуване до Хавай" на Хесус дел Серо (ревю)

От същата "серия" е и "Пътуване с татко" (2016) на Анка Мируна Лазареску - отново за бягството отвъд Желязната завеса и за трагичните последици от връщането пак зад нея.

В студената пролет на 1944 г., или за филма „Майор Томпсън – един (не)нужен герой“

 

В документалния си филм режисьорът Жезко Давидов разказва за живота и смъртта на британския офицер, загинал в България през 1944 г.

Поетът Кирил Кадийски - блъф и метафори

 

Поетическият език в творбите му често достига, а и преминава оттатък напрегнатата граница на допустимото или по-скоро на приетото по „канона”, за художествено

Двете тела на императрицата: „Корсаж“ 

 

Образът на Сиси е неравен: тя живее с травмите си вече десетилетия – смъртта на дъщеря й се появява само под формата на обвинение от страна на императора