Михал Мишковед, "СТЪРШЕЛ"

Преди години си купих пакетче сръбско кафе, на което пишеше „Пржена мешавина”, което на български означава „смес”. Сетих се за „мешавината” в съботната вечер, когато гледах по телевизията спектакъла „Ние сме всички цветове”, с който се откри „Пловдив - европейска столица на културата”.

Събитие, за което от доста време ни проглушиха  ушите. За откриването – трийсетметрова кула, построена специално за случая. Шоу от музика и светлина за два и половина милиона лева, подготвено от германска фирма.

И какво видяхме?

В социалните мрежи се явиха всякакви коментари: на един видяното му заприличало на Людмилината асамблея „Знаме на мира”, на друг – на соц фестивала „Ален мак”. И двамата са прави. На мен пък масовостта ми напомни спартакиадите от Живковото време или корейска манифестация, модернизирана с компютърна анимация. Върна ме и към училищните „монтажи”, когато учителките раздаваха листчета със стихчета и всеки от класа се включваше в рецитала. Тук рециталът, освен на български, бе и на други езици, за да се каже и покаже „заедно, цузамен, тугедър”. Кой знае защо текстът, който декламираха гимназисти-актьори, беше съчинен от някакъв германски драматург. Но звучеше като да е от Георги Джагаров, особено следното: „Моята длан е половин Европа, твоята е другата половина. Да се хванем за ръце, за да стане цяла!”.  Така джагаровата метафора за страната като човешка длан – тук порасна до половин континент. А от две длани – цял.

Защо беше нужно чужденци да ни пишат сценария? Няма ли в Пловдив прекрасни поети, чиито стихове да прозвучат на такова събитие? Защо трябва германски режисьори да режисират шоуто? Нямаме ли си наши, по-добри? Защо германска фирма е била избрана и по какви критерий? И кой е този Шилер (не стария поет, а новия диджей, взел името му), който имаше привилегията да озвучи откриването и каква е връзката му с Пловдив? Когато Брауншвайг или Лайпциг станат европейски културни столици, тогава да си пускат Шилера –  не тук му е мястото.

Иначе българското участие мина без изненади: пак кавалът на Теодоси, пак кукери, гайди и пак Делю Хайдутин. Не знам как е при извънземните в Космоса, но на нас  от  Делю взе да ни писва – като писък от гайда.

От друга страна, може би това са ни възможностите: калпаци, гайди, кавали и хайдути…

Тогава защо имаме министерство на културата, а не на фолклора? Дано следващите събития в Пловдив, културната столица на Европа,  покажат, че ни се намира и нещо друго.

Имаше и добра новина: трийсетметровата конструкция на кулата не се срути от тежестта на масовите сцени на „режисирано-спонтанно” веселие.

Кулата издържа до края, зрителите – по-трудно.

 

„Стремежът да се забраняват книги, да се въвежда цензура, да се затварят устата на несъгласните, да се проклинат тези, които са извън системата, да се нарушава неприкосновеността на личния живот и да се твърди , че е това е изключително спасение – всичко това е в природата на тоталитаризма.“

Кристофър Хитчънс, английски литературен критик и политически журналист, роден на 13 април преди 77 години

Прочетохте ли коледните романи на Антъни Хоровиц?

 

За филолозите четенето на роман на Хоровиц предоставя още едно удоволствие – да разглобяваш творбата и да търсиш скрития механизъм, който я прави толкова добра.

 

„Момчето си отива“ – вечният символ на първата любов

 

SKIF припомня емблематичните игрални филми по сценарии на писателя Георги Мишев.

„Мистър Джоунс“ на Холанд: 100-годишната рецепта на Сталин за геноцид в Украйна

 

Лъсва и образът на охранената журналистическа гилдия на чуждестранните кореспонденти, базирана в Москва.

Писателят си тръгва, остава читателят

 

Джулиан Барнс и в „Отпътуване“ използва писането като опит за осмисляне на себе си и света.

 

Деликатен и разтърсващ филм (ревю)

 

„Сантиментална стойност“ е трогателен и визуално впечатляващ филм, улавящ сложността на човешките чувства с рядка точност, деликатност и искреност.

 

За провокациите на егоизма

 

По своя жанр романът „Всичко, което имахме“ е антиутопия, но и трилър. Ако търсим влиянията, можем да ги видим не само сред майсторите на антиутопичното, но дори и при автори като Сартър...