БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ
Нямах големи очаквания преди гледането на „Ад“ на Рон Хауард. Може да е от времето и годините, но ентусиазмът, с който погълнах някога „Шифърът на Леонардо“ вече се е изпарил. Затова не навлизам умишлено в дебрите на дебата : „Книгата ли е по-добра или нейната екранизация?“
Разбрал съм, че когато се филмират бестселъри, за които е осигурено огромно финансиране от 75 милиона долара, постановчикът и сценаристът – в случая опитният Дейвид Коеп („Паник стая“ , 2002, „Война на световете“, 2005, „Ангели и демони“, 2009) държат основно да са верни на оригинала, да обхванат основните сюжетни линии и герои, да вкарат напрежение , „обогатено“ с банален диалог и да открият харизматичната водеща звезда като Том Ханкс, която да изнесе шоуто на плещите си…
Това е.
Примамката се хвърля на публиката, опакована по примамливо гланциран начин и зрителят обикновено захапва стръвта.
Какво да му коментирам на романа „Ад“? Не казвам, че четенето му е основно за убиване на времето, но той си е просто един пътеводител на музеи, градове и културни препратки – в случая Данте и Ботичели, като наистина този път Браун не се отплесква да досажда с религиозни символи и семиотични загадки, нито се вълнува от фундаменталния въпрос дали Христос има потомство, а по-скоро се стреми да вкара малко патос и тревога, свързани с парадоксите на несигурността в обкръжаващия ни свят.
Където това, което наблюдаваме , обикновено не е истинско - лошият се оказва добър, а добрият/добрата – Сиена Брукс – Фелисити Джоунс, е обладана от отмъстително - разрушителни инстинкти.
Освен всичко друго, в този трилър и загадките се разплитат „наизуст“, без никаква иновативност и ми се струва, че очевадният пример е с откриването на Фрадеевата показалка в сакото на проф. Лангдън. За немотивираното преминаване на Брукс към отбора на лошите дори не ми се споменава – наистина ми дойде в повече тя да унищожава половината от човечеството във водите на истанбулското водохранилище от VI век, а Лангдън, целеустремен и по матросовски да дърпа бомбата от ръцете й, разбрал от злодея Хари Симс – Ирфан Хан, че само по този начин ще спаси живота на милиарди човешки същества по земята…
Понеже съм фен на режисьора Рон Хауард и помня успехите му с „Аполо 13“(1995) и „Красив ум“ (2001), се чудех кое го е накарало за трети път да снима филм по Дан Браун?
Освен популярността , гарантираният успех и високия хонорар, не открих друг стимул.
Хауърд е перфектен занаятчия, той знае как да направи доходоносен продукт, да го ошлайфа и опакова – забележителна е операторската работа на Салваторе Тотино, както и музиката на незаменимия Ханс Цимър, но в случая предоверяването на сценариста Коеп му е изиграло лоша шега.
Не проумявам как е възможно такъв опитен професионалист да поднесе толкова уязвим и некачествен сценарий – диалогът е нефункционален и зле поднесен, образите са еднопланови и клиширани, възлови сцени звучат смешно – абсурдно по своята нелогичност.
Защо да се дразня тогава от калпавия кастинг – Фелисити Джоунс оглавява парада на грешния подбор, но и Бен Фостър може да вземе „Златна малинка“ за смотано поднесения образ на Бертранд Зобрист.
Преди десетилетие, когато гледах „Шифърът на Леонардо“ се улавях, че неволно съм се включил в разкриване на загадките, че съм пленник на напрежението и неизвестността.
Сега обаче просто чаках да видя развръзката в Истанбул и дори не се усмихнах на плахия опит на Лангдън да прави интимно предложение на д-р Елизабет Сински – Сидсе Бабетт Кнудсен…
Звучеше правдоподобно и ефектно, след като е поднесено с усилие от големия Том Ханкс, но дори и този смислен щрих , не променя общата ми негативна оценка за филма.
Всъщност през двата часа, прекарани с „Ад“ се измъчвах от съвсем друг въпрос.
Установих подозрителна близост между образите на Лангдън и Джейсън Борн, особено в последните им екранни модификации.
Не искам да обвинявам Браун в плагиатство от Лъдлъм, но неговият Робърт Лангдън е като копие под индиго на Джейсън Борн.
Какъв е този маскарад?
И защо е това падение на един от класиците на масовата култура?
Преобръщайки с главата надолу прочутото обобщение на проф. Исак Паси по адрес на финала на „Дон Кихот“ – „ Дон Кихот се санчопансизира, а Санчо Панса се донкихотизира“, се чудя дали Браун, Коеп и Хауърд неволно не са джейсънборнизирали своята златна кокошка?
„Ад“, 2016, 121 минути, реж. Рон Хауард, разпространение „Колумбия пикчърс“ и „Сони“
Още текстове от Борислав Гърдев ТУК
